Поезия

Безименното днес е вчерашното утре.
Завиваш си душата със каквото е останало.
Очите са различни – и истините, също толкова.
Часът на правдата е никому ненужен.

Всяка нощ е тъй е безкрайна.
В пуста вечер аз се лутам
с надежда да намеря мъничка звезда сияйна.
И поезията започва пак да губи своя смисъл...

Знаеш ли какво е
да не можеш да крещиш,
когато вътрешно
като пожар неспирен
за пореден път гориш?

Животът е един прекрасен дълъг ден,
но защо да го живея,
като само спомен ще остане тук от мен?
Днес съм тук, а утре – не...