В небето – луна, звезди. Две риби блещукат живо.
В полето – кукер. Оре, превръща земята в нива.
И чанове. Грохот. Вълк – по стръмния път нагоре.
След него и аз вървя, далече от звън и оран.
Забравата често посрещаш с безмълвие,
но святкат в очите ти огнени мълнии.
Препиваш със сълзи, започваш да хълцаш
и в тъмното хукваш нагоре при вълците.
Докога с опашката на дявола ще си играя?
Не виждам ли колко труден живота е, когато мечтая?
Може би, но как със себе си да се боря?
Как щастието си да заровя?
