Вселената е сива и студена. И празна. Без планети и звезди. От своята безкрайност уморена в съзнанието ми се загнезди.
Трептя на място. Времето пулсира във всяка моя клетка, но статично, не прави ход напред, но и не спира, сякаш съм в сфера... Аз съм, но различна.
За кой ли път душата ми се свлича в краката ти – покорна, уморена, отхвърлена от теб и унизена, тя на нещастна скитница прилича...
От миналото заличена, от реалността – сломена, коя съм аз понякога забравям.
Изчезна като приказно видение, гласът ти се изгуби в тишина и споменът – крилато вдъхновение, обгърна ме в горчива светлина.
Изящна статуетка на жена, самотна стая, скръб в стените вплита и в две студени стъклени очи изгарящи въпросите отлитат.
Ξημερώνει και στη σκέψη μου είσαι πάλι Όταν θυμηθώ το χθες μου φέρνει ζάλη Η ζωή μου ήταν μονάχα ένα καρναβάλι Που απετούσε να τραβήξω τη σκανδάλη
Αν κάτι θα μπορούσα στον κόσμο να καταφέρω Ειρήνη και φροντίδα για παιδιά και ζώα να προσφέρω Τη θλίψη και οργή μου για τη βία θέλω να προφέρω Ίσως να ξυπνήσει σε κάποιον το αίσθημα αν είναι μοιραίο...
Представих си една картина незабравка. Огледало отрупано с червени, бели и черни рози. В отражението му се криеше тайнственият силует.
Запалих червената светлина и започнах да рисувам. Искам образът му сам да се появи пред мен. Кой си ти, страннико?
