Дъщеря ми рисуваше есен в гора – Сухи листи, дъждовни клонаци, По земята нападали птичи пера – На отминали полети знаци.
Век цивилизован, бързи писти. Полет с вертолет над Игуасу. Друм окалян. Зяпащи туристи. (Пак ли преживявам deja vu?)
Нагоре, нагоре, нагоре, където кондори гнездят, където небето отколе свещени руини крепят...
Надвесено над синия прозорец мушкатото помахва на делфина. Маслините разтягат сенки в двора. Луната приласкава Санторини.
Черна е дъгата, разпъната над Балкана, над планините и над гласовете. Черен е мирисът на черешите и тъмен е облакът, защото разцъфтяват мъртвите, повикани от мрака.
Само със самоубийците, оито скачат от мостове, неумолимо започва пролетта!
От кулата на днешното безвремие чертая карта с моите мечти. Родих се в грешното съвремие – изгубено, без ценности... Почти!
Сънувах те, нощем искряща от злато с жита, като руси коси! А въздухът, Боже!?...
Тиха бъди, бедна ми душо, успях да достигна далеч и отвъд. Тихото каня, То да ме слуша, всички въпроси нека мълчат!
За уюта на нощ с тишина съм приготвила моята стая. През прозореца влиза Луна и посяда в леглото, накрая.
