Кой си ти, дошъл при мене в нощта останала сама. Почувствах тръпката обзела внезапно мойте сетива.
Когато ний заспиваме – умираме. Сънят е братът на Смъртта, а от телата леко се измъква свободна нашата душа.
Нощта ухае сякаш на канела, в прозореца надничат две звезди. Светът облича топлата фланела, деня отпусна строгите юзди.
Снегът донесъл е безбрежност, уют със белия си цвят. Открай докрай е миг и нежност! И наш е целият ни свят!
Отново търся твойто рамо! Заспиват бури, ветрове... Очите ти поглеждам само, че те са мойте светове!
Пак куфари и хора, и пак гари, със стъпките и чужди гласове, и мислите, събрани на камари, присъствие и нечии гърбове...
Задъхана, надничаща над улици, над облаци, дървета и треви, Луната свети , светят малки ивици и носят спомените отпреди.
Изтънява вятърът и хукват дълги сънни сенки из града. И цветя разтварят пъпки с пукот. Стапя се последната звезда.
Попитай спомена къде съм когато дъжд в стъклата ти звъни. Ще ме откриеш в малка песен в презрелите от лято дни.
Остани!... Нека вятърът двама ни гали. Да излива небето свойто синьо ведро.
