Аз съм тленна, тленна, тленна, остарявам аз – кичурче къпина есенна, клюмнала в дъжда.
Звъняха чаши, гръмка реч над масата благоуханна. А плахо още, отдалеч, прииждаше позната тайна...
Царят заспива на приказката в средата. Натежава главата му върху гръдта ми, сякаш е от сребро и злато лята. Но аз не смея да се помръдна.
Безпричинна радост. Бистрее Светлината. Топла всеотдайност лъчезарно струи...
Благостно и в тишина приижда съвършена белота... Девичият екстаз облажава Притвора...
Носители сме на Това, което носи нас самите. Оживява в нас, когато до вакуум разширим се.
Свещена утроба си ти, оплождана от вятър, слънце и дъжд... Смарагдова броеница от езера, потоци, реки...
Είσαι αγγελούδι αγαπητό από μικρό Η σκέψη μου για σένα φέρνει προσευχή πάνω σε σταυρό Τα σκαλοπάτια σου μπροστά να είναι τυχερά Και η μαμά να σε κρατάει παντοτινά σε μια αγκαλιά...
Грешен завой... И пак се озовавам на пътища околни и трънливи, пропасти зейнали преодолявам, изгубвам се сред плевелите диви...
Излязох тихо под дъжда, прегърнах се и тръгнах да се връщам, а страшно беше през нощта, не спрях за миг да се обръщам.
