Хипнотично
Свещи догарят, разтича се восъкът, в пламък танцува неясно видение. Над тях синкав дим се извива и носи се и се разтваря с прозирно трептение.
Ревюта, интервюта, анализи и нова българска литература — гласовете около издателство „Либра Скорп“.
Свещи догарят, разтича се восъкът, в пламък танцува неясно видение. Над тях синкав дим се извива и носи се и се разтваря с прозирно трептение.
Медът прегърнал восъчните пити, златистокехлибарен свети сладък, откраднат миг наслада от пчелите, зад гладкото стъкло блестящо хванат.
Думите пропадат по спирала и вечно се въртят едни и същи. Капят като крушата презряла, която все така расте пред вкъщи.
Има такива мъже – обръщат с хастара нагоре дрехата ти по мярка...
Στήριξη μου μεγάλη και μαγική Που σε έψαχνα κοντά μου μιά ζωή Αλλού σε αναζητούσα – εικόνα θλιβερή Στο πλευρό μου είσαι – είμαι αισθηματικά τυφλή
“В полите на Витоша” е коленичил градът, който все “расте, но не старее”. Над него, в зеленото, аз заприличвам на планината и ведите в нея.
Засвири ли вятър зелен и заиграе гората, планината е в мен и аз съм във планината.
В небето – луна, звезди. Две риби блещукат живо. В полето – кукер. Оре, превръща земята в нива. И чанове. Грохот. Вълк – по стръмния път нагоре. След него и аз вървя, далече от звън и оран.
Забравата често посрещаш с безмълвие, но святкат в очите ти огнени мълнии. Препиваш със сълзи, започваш да хълцаш и в тъмното хукваш нагоре при вълците.
Аз както си седя до теб и пиша, изглежда на съня ти съм сърдита. Не чуваш ли калинките как дишат, как тупкат сърчицата им в гърдите?
В безмилостен кръговрат се въртя и не знам накъде да поема. След толкова години вече трудно на краката си се крепя. Как такава съдба да приема...?
Жадно синьо небе, а под него бързо ти тичаш. Гледам те и последния дъх ми отне. Сега как да живея.. защо не попиташ?