И тази вечер пак те следих. Отблизо, но и отдалече. Прекрасен танц, красиво тяло, страстта усеща се от теб!
Аз търсих те в този свят на суета и пусто беше в моята душа. В очите хорски гледах ден след ден, тъгувах за една изгубена мечта.
Как искам да съм вятъра в косите ти, как искам да съм слънцето в очите ти, как искам аз да съм до теб в този слънчев и прекрасен ден.
На пристанището ме чака лодка. Платната са криле без посока, отразени в червена локва, прокапала с кръвта на живота.
Сенки танцуват и гонят се, плъзват се по стената. Вятърът свири напевно и тихо в дърветата, вее, нашепва, шуми и потраква...
Двеста разпилени стъкълца по дъното на синята тревога носят разпокъсани слънца светили до пълна изнемога.
Слънце! На теб не казвам: Добро утро, добър ден, добра вечер. Ти си слънцето в мислите ми, което не залязва.
Ако можеха тези вълни да измият тъгата... По вода, ако можех да ходя, веднага бих тръгнала... Ето, скри се поредният кораб, покри го водата... Зад гърба ми се моли жена “Само Бог да го върне...”
Татко си отиде със лалетата. Неговите. Кървавочервени. Аз се давя и осъмвам в пепел. Мъртво е и живото във мене.
Усещам още рано сутринта, че някак пагубно денят започва. Часовникът е със една стрелка. Часът е страшен – три шестици точно.
