Поезия

Мое хубаво либе, Мария, моя малка и скъпа жена,
ето – благовец мина небесен, ето – върбово клонче цъфти!
Като храм е високо небето и подухва зефирна вълна,
пролетта ме упойва с парфюми и целува сред сладки мечти...

Мечтите ти са вече овдовели –
не тръпнат пак за сватби с чудеса.
След толкова присъди и разстрели,
пропусна за възкръсване часа.

Овалът на лицето ти е хубав –
за малко моя в него да вградиш.
Но вече ми е късно да се губя
в уж нови сцени от познат афиш...

Насън я виждам преродена.
Свободна.
Втурната напред...
Уви! – от вирус повалена,
родината душа бере.