Очите ти жадно ме пият – единаци, кошута млада видели. Искат стръвно, алчно и вият. Мамя ги с китки тънки и бели.
Все някога ще дойда да отпия сили от Родопа планина. Сълза сред върховете й да скрия и чан да ме събуди в ранина.
Зачеркнали ме от самото раждане. Зачеркват ме в началото на всеки път.
Помниш ли онази светлоока дързост? Нахакано към теб вървеше, в шепа стиснала потребност от безусловност и от истинност.
Питаш ме, как съм – знам, че не искаш да знаеш, просто играта така се играе. Някакви думи. Поза и вятър, нелепа сцена в аматьорски театър.
Подарявам ти букет от пръстови отпечатъци. Навън е тъмно, само един щурец говори с гласа на улична лампа.
Появиха се през нощта – стадо от мисли. Кръвта ми, галопира в ексцентричен лабиринт...
С опашка от гняв прогонвам амбулаторни миражи. С ръка върху ранената котка развивам крушката на слънцето.
Аз съм мебел, студената ми коса е глад, а раните са безплатни, те значат по-малко и по-малко с всеки изминал ден.
Замених душата си за картонено хвърчило, хиляди безчувствени очи се роят като птичи крака, за да гледат как копчетата, които съм събрала, се изсипват през дланта ми...
