Завръщане

Завръщане

Сумрак денят започва да гони,
появява се месецът от бронз отлят,
светлините на препускащи вагони
равнината ослепително браздят.

Спира влакът на моята гара,
потегля след кратък престой,
озадачени сте: какво ме кара
да слизам тук в студ и зной.

Вървя възбуден и се питам:
кой лудостта ми ще разбере,
като птица гдето прелитам
без умора от далечното море.

Оставам стъпки в тревите,
очи отправям към Балкана,
над него реят се звездите,
по върховете му се стели светлина.

Знам, мислите ме за луд,
произнасяте ми присъда една и съща,
че напразно съм прахосал труд,
за туй, че построил съм къща,

не по морския бряг, а в полето,
където къпини и щипки цъфтят,
тук, а не край морето
звездите най-ярко блестят.

Тук получих своя живот,
детството свято тук изгря,
тук са костите на моя род,
обич в сърцето ми тук запламтя.