Все някога ще дойда да отпия сили от Родопа планина. Сълза сред върховете й да скрия и чан да ме събуди в ранина.
Зачеркнали ме от самото раждане. Зачеркват ме в началото на всеки път.
Помниш ли онази светлоока дързост? Нахакано към теб вървеше, в шепа стиснала потребност от безусловност и от истинност.
Питаш ме, как съм – знам, че не искаш да знаеш, просто играта така се играе. Някакви думи. Поза и вятър, нелепа сцена в аматьорски театър.
Подарявам ти букет от пръстови отпечатъци. Навън е тъмно, само един щурец говори с гласа на улична лампа.
Появиха се през нощта – стадо от мисли. Кръвта ми, галопира в ексцентричен лабиринт...
С опашка от гняв прогонвам амбулаторни миражи. С ръка върху ранената котка развивам крушката на слънцето.
Аз съм мебел, студената ми коса е глад, а раните са безплатни, те значат по-малко и по-малко с всеки изминал ден.
Замених душата си за картонено хвърчило, хиляди безчувствени очи се роят като птичи крака, за да гледат как копчетата, които съм събрала, се изсипват през дланта ми...
Понякога си мисля, че липсата ти ще ме срине. После се сещам за всички празни обещания...
