Да беше...

Да беше...

Да беше спомен кротко избелял,
прекършен сън, отдавна избълнуван,
жадуван миг през дните остарял,
заглъхнал вик от никого нечуван...

Да беше лист от болка недописан,
изгубен почерк бегло в мисълта,
забавен пулс на ритъма орисан,
прозрачен лик, удавен в празнота...

Да беше дума, вечно премълчана,
ненужна тайна, скитаща в света,
отдавна минала и преживяна рана,
без свое място в паметта...

Да беше просто израз на утеха,
любящ импулс, прегърнат в светлина,
и в снежна буря топла зимна дреха,
целунат миг, без капка на вина...

Да беше обич с дните отлежала,
забравен спомен скитащ из света,
мечта, която силно съм желала,
случаен път пред който да се спра...

Да беше миг на радост обещаван,
поискан дар, щастливо подарен,
но ето – в стих си вече преразказан,
в един случайно романтичен ден...