Пясъкът изтича аз съм този, който бях,
съм и ще бъда. Бях корав мъжага,
бях и рошав дядо...
Искаш ли да дойдеш под асмата да поседнем морни, да налеем чаши, да похапнем шопска, да наквасиме гърлата, да си кажем, братко, за бедите наши.
Преди да си отидеш – остани! Не питай колко дълго те изпращам – да те живея в неродените мечти и да умирам ден след ден по малко!
Под скъсаните вени на Лозницата с гроздове взривени до Безплодие, в огнището на каменни зеници завръщам се и търся Родословие.
Довиждане, до другия живот, до онзи бряг при вдишване обсебен, до онзи разноцветен водоскок, до нежното усещане за време.
Сърцето ми ще пресече морето на желанието,
на надеждата,
на самотата.
Кажи ми, сърце, разбито в сенки и целувки: Как се живее без любов, обвито в скъдната светлина на опустошена душа?
Бих искал да бъда стих, за да ме напишеш с думи на любов в срички и стихове, докато докоснат душата ми от плът, хартия и кръв.
Статуи от камък, мрамор и студ, Сафо облечена в синьо и бяло, Венера гола – гърди като пламък и тъмна кожа като единствена мантия.
Ти си мярката на моето време, туптенето на сърцето ми, илюзията и надеждата, животът, светлината, вярата, гласът и мълчанието на душата ми.
