На прозореца е дъждът. Оросява пустотата на двора, измива кръвта от спомена. Съществуваш с вярата в тишината и болката от изгубената надежда.
Човекът с ангелския глас не пее в хор църковен, той е безбожник и жена си бие. Звъни фалшиво нейната камбана, когато му изневерява с глухонемия хлебар и всички гладни чуват.
Това стихотворение, което пишем заедно с мерло върху покривката и преди нас Омар Хайям е писал върху глинените чаши.
Кучето на клошаря не ме харесва. Настървява го моят парфюм – като статуетка от страх увисва в кристалния въздух.
Отрязан коловоз. Последна гара. Сред хората е. Никого не среща. Как иска с някого да разговаря, как иска да го питат нещо...
Ще стегне куфарите циганското лято. Созопол ще се свие – опустял до бяло. Морето мрачно ще оближе от скалите следите на горещото ми тяло.
Нозете ни не виждат от умора. Кервани без следи. Следи без хора. Оставяш ни. Пред нас ли ходиш...
Когато дойдеш, слез от автобуса – със него си пътувала на север към тихите пристанища...
Поетът, който не издаде книга, го няма вече между нас. Не се напива до безпамет, не ругае. На никой не досажда и никой от бръщолевенето му не страда.
Вечният стои зад парапета, а по стълбите пак слиза Красотата. Кавалерът – Герб от някаква монета нежно й крепи ръката.
