Отказах среща с теб. Необичайно. Какво ми стана? А, прекрасно знам. Жега ми е. Писна ми безкрайно не ти при мен, а винаги аз там.
Кой ли не глозга от мойта душа, кой ли не свлече я гола, без мярка шиеха ме с дебела игла, завързали ме здраво за стола.
След битки зли с озъбени безсъници ще дойда – гостенка в пияна нощ, ще пусна вързаните диви писъци и обуздая сладката ти мощ.
Дали е край? На пръст мирише и дими тамян. А никъде смъртник. Сърцето ми елегии с мъниста ниже и после ги разпръсва с глътка вик.
Антрактът е пауза, почивка, но също промеждутък, междувремие дали в живота – вечния театър или на сцена той идва често като изкупление.
Пясъкът изтича аз съм този, който бях,
съм и ще бъда. Бях корав мъжага,
бях и рошав дядо...
Искаш ли да дойдеш под асмата да поседнем морни, да налеем чаши, да похапнем шопска, да наквасиме гърлата, да си кажем, братко, за бедите наши.
Преди да си отидеш – остани! Не питай колко дълго те изпращам – да те живея в неродените мечти и да умирам ден след ден по малко!
Под скъсаните вени на Лозницата с гроздове взривени до Безплодие, в огнището на каменни зеници завръщам се и търся Родословие.
Довиждане, до другия живот, до онзи бряг при вдишване обсебен, до онзи разноцветен водоскок, до нежното усещане за време.
