Еуфория след поредното стихче, но скоро връщаш се пак на котата – Никой и Нищо. И отново си онзи глупак...
“Бъди уравновесен и спокоен!” – това казват хората все. Но щом чуя така да говорят изниква в ума ми сърце.
Тези думи във бялата тишина, облякла телата на буквите, казват толкова много неща през свойто мастилно неслучване.
Щом замълчи душа на поет и стане поетът еднакъв с всеки друг – просто човек – вселената, тъжна, заплаква.
Всичко може да видиш в живота. На нищо недей се учудва. За всекиго е различна Голгота, не всеки е мъдрият Буда.
Отказах среща с теб. Необичайно. Какво ми стана? А, прекрасно знам. Жега ми е. Писна ми безкрайно не ти при мен, а винаги аз там.
Кой ли не глозга от мойта душа, кой ли не свлече я гола, без мярка шиеха ме с дебела игла, завързали ме здраво за стола.
След битки зли с озъбени безсъници ще дойда – гостенка в пияна нощ, ще пусна вързаните диви писъци и обуздая сладката ти мощ.
Дали е край? На пръст мирише и дими тамян. А никъде смъртник. Сърцето ми елегии с мъниста ниже и после ги разпръсва с глътка вик.
Антрактът е пауза, почивка, но също промеждутък, междувремие дали в живота – вечния театър или на сцена той идва често като изкупление.
