Умира моят бащин дом, умира. Старее къщата. Умряха майка ми, баща ми, брат ми из райските градини скита и господа за мене често пита...
Ще си угаснеш, без да си горял. Животът без да спре, ще те отмине. Ще те заровят в седем стъпки кал и глупаво ще известят: “Починал”.
Мъчат ме думите. Пиша на мама. Пиша за мама, а мама я няма. Мама отиде нейде оттатък, где няма връщане, няма остатък.
На дългата опашка наредени за земните и преходни блага, регалии и прочие отличия на светската и мирска суета...
Като жена е Разумът бъбрив за всичко винаги намира обяснения...
Това, което има да се случва, ще се случи. Дали, Кога, Какво и Кой и Колко ще сполучи...
В пиесата, писана по действителен случай от нечий среднощен кошмар...
Кой кого Сътворява във времето...
Ах, знам, не ни очаква нищо хубаво! На другия завой е старостта... Все повече тежи едното блюдо, наведено надолу, към пръстта.
Не те осъждам, дори, че бях виновна аз, не те осъждам, аз винаги ще си спомням тебе. Не те осъждам, ти в моите очи все нагоре си, не те осъждам, аз отдалече радвам се за тебе...
