Когато слънцето отстъпи място на луната, когато спусне се нощта, когато глъчката изчезне и остане само самота си мисля пак за теб и питам...
Защо се появи – не зная в живота ми тъй тих и подреден. Обърна всичко от началото до края и почна да припяваш стар рефрен.
За обич беше дошъл, но си тръгна сам. Не издържа да обичаш една жена... Искаше всичко да е твое...
Трябва ли насила да обичам с фалшива любов да ти се вричам?! Останала в гърди без дъх, пред икона да се моля – да я има нашата любов!
Родих се от любов. От любов е изтъкано моето сърце, но уви, не стига обич в тоя свят...
Викам на глас Някъде там в тъмнината гневна, упорита, болна, останала без глас...
Два силуета в мрак съзрях, два погледа във мене впити, единият грозен, но велик, другият дългокос, изпит ме гледаше от бледото лице...
Дума. Поглед. Полъх от коса. Място. Стая. Под една звезда.
Знам. Все ще заспите мои криле – уморили се вече да пърхате. И аз ще падна от тебе небе при всички нормално-побъркани.
Как искам да съм пак дете – наивно да прегърна този, с ножа зад гърба. От удара по мен, когато се обърна, не би боляло никога така!
