Здравей, моя синя тъга, здравей, мое приливно утро, отново при теб съм дошла, отново във теб се изгубвам.
Обичай нежно. Като полъха на вятър, като дъждовно утро в есенна гора. Обичането никога не граби! Обичането дава топлина.
Искам да се върна. Да се видя там, в онези луди дни и нощи, там, където дълго щях да скитам, знаейки, че мама чака още.
Ще се разтворя в тази тишина. Не те очаквам. Чакащият губи. Навярно ако тръгна ще сгреша, но толкова е тихо помежду ни...
Дъждовен стих, мелодия и пролет... И става топло, топло у дома. Разлиствам се от корена нагоре, сияеща отвътре в светлина.
Миражни мисли идват на приливи и отливи, в мен отчаяно сърце тупти. Могат ли да ме напуснат щом са тъй натрапчиви?
Малък жест в живот без чест, от суета заслепен, всеки в ежедневието потопен, липсва радост – малък жест от някой милостив “беглец”.
“Обвинявам те” е израз безполезен. Ще се съгласиш, ако не си вбесен. Ако нещо лошо мен ме сполети – просто ей така: случайно да ме връхлети, ще се радваш ли? Ще ти олекне ли?
Няма как към нещо да се приобщим, ако не желаем, но каквото и да се твърди, всеки избира за какво да си дърдори.
Закачливото високоумие е като изглупяване при мен, а несериозността в старание изисква да не ми се и обръща никакво внимание.
