Викам на глас Някъде там в тъмнината гневна, упорита, болна, останала без глас...
Два силуета в мрак съзрях, два погледа във мене впити, единият грозен, но велик, другият дългокос, изпит ме гледаше от бледото лице...
Дума. Поглед. Полъх от коса. Място. Стая. Под една звезда.
Знам. Все ще заспите мои криле – уморили се вече да пърхате. И аз ще падна от тебе небе при всички нормално-побъркани.
Как искам да съм пак дете – наивно да прегърна този, с ножа зад гърба. От удара по мен, когато се обърна, не би боляло никога така!
Еуфория след поредното стихче, но скоро връщаш се пак на котата – Никой и Нищо. И отново си онзи глупак...
“Бъди уравновесен и спокоен!” – това казват хората все. Но щом чуя така да говорят изниква в ума ми сърце.
Тези думи във бялата тишина, облякла телата на буквите, казват толкова много неща през свойто мастилно неслучване.
Щом замълчи душа на поет и стане поетът еднакъв с всеки друг – просто човек – вселената, тъжна, заплаква.
Всичко може да видиш в живота. На нищо недей се учудва. За всекиго е различна Голгота, не всеки е мъдрият Буда.
