Ти си мярката на моето време, туптенето на сърцето ми, илюзията и надеждата, животът, светлината, вярата, гласът и мълчанието на душата ми.
О, Варна, древен пристан морски, Растеш и крепнеш ти през вековете. И ето днес отново пак блестиш В яркото съзвездие на градовете.
Водевилът свърши. Започва живота. Поемаме двама към дома. Отзад останаха сценичните къщи щастливата сватба, веселите лица.
Искам да ти кажа три неща. Първото е – вече нямам сили нито да се боря, да вървя бурята ме счупи, паднах мила.
Ще падне тежък, черен мрак. Ще отзвучи здраве и сила. В морето бурно светъл знак ще търси пусто мойта мила.
Църквата бяла В злато гори. Там, сред гората един феникс лети.
Във вълните на косите ми спи пясъчен часовник. На разсъмване соли ми раменете с бели песъчинки.
Морето люлее своите осиновени деца. В прегръдките му се сгушват и слушат приспивната песен...
Искам да руша и да се търкалям в руини. После да сглобявам разпръснатите парчета и да впивам пръсти в пръстта...
Умира моят бащин дом, умира. Старее къщата. Умряха майка ми, баща ми, брат ми из райските градини скита и господа за мене често пита...
