Колко е странно, че заспивам спокоен. Но знам – през нощта, при тебе ще дойда.
След седем дена ще те видя – сега съм с работа зает. Сено ще сбирам с дълга вила за зимата – сезон проклет.
Като бездомен пес се скитам по улици тъмни, със локви и кал. Полупиян, полузаспал, нозе преплитам и псувам кишавото време.
Погалвам Марлен по лицето, а пък тя се цупи отегчено: “Ах, колко груби са ръцете ти, колко са студени!”
Стоя на брега и гледам с любимия си бакелитов поглед как безкрайната линия на хоризонта се приближава бавно като огромна вълна.
Може би всеки момент ще експлодирам, може би съм си купил достатъчно дъвки, които с повече въображение ще превърна в пластичен взрив, а може би всичко е кошмарна измислица...
Сигурно душата ми е циганска. По дяволите, не мога да се спра, не мога да пия дълго от една и съща чаша.
Животът ми премина мимолетно във лутане, в заблуди и във грях. Уж той е сън, а в него неусетно завинаги, наяве остарях.
Годините горяха в мен И аз се лутах по земята С фенера стар на Диоген Човек да търся сред тълпата.
В света потърсих мъдростта Но срещнах вред безумия И още жив открих в плътта Съня на древна мумия.
