Мисли врачуват ми нощите. В прашните сънища.
Лутат се в къщи с темели от мъжки мечти.
И сънебродница ти си ми... След кръстопътища.
Водиш ме там, дето вино от сладост горчи...
Дълбай, майсторе! Вдъхвай животец...
Една подир друга вкървявай ти жилките...
Приказки чудни шепни на дървото:
момата със менците... чучура... билките...
Имаш тяло за грях и душа – за поема...
Как – кажи – да реша тази сладка дилема?
Да изтръгвам ли стихове от мечтите ти диви?
Да се гмуркам ли в рифове със корали красиви?
