Когато смях клокочи във сърцето, и ведрост някаква струи от теб, тъгата лепкава разтапя се в небитието, звезда изгрява в черното небе.
От черна кал направил те е Бог и после с мисъл само вдъхнал ти живот. За седем дни цял свят е сътворил, дървета, океани, твари и даже този водевил.
Погледнах в устните ти. И видях усмивката на дявола. Потърсих отговор. Но не разбрах – въпроса бях забравила.
Наоколо обгръща ме тъма във формата на твоята уста. А устните са плътни и големи и ме поглъщат като във вселена.
Коне играят в дивите поляни, копитата им носят ги нагоре, а гривите им с вятъра се борят.
Пак е нощ. Дъждът вали. Гларуси протяжно грачат. Пясъкът под мен боли и морето тъжно плаче.
Младежки смях огласява внезапно студения ден. Изригва лъчист и кристален, достига нечакан до мен.
Песните ми слънчеви затичаха... Недопети – отлетяха някъде... Бреговете на реките пясъчни притаено чакат преобличане...
Залязващото слънце прогони зимата с категоричен жест и разтвори звездните врати за пролетния вятър.
Враждебните кули срещнаха силата на моето его.
