Лирична изповед

Лирична изповед

Мария!
Скоро ще се върна. Чакаш ли?
Отново те сънувах тази нощ.
Седеше на една вълна и плачеше,
тъй както плачат само паметниците,
когато им се кланяме неискрено.
Когато се събудих сутринта,
видях вълната, тебе не видях.
Изглежда слънцето, което се катереше
по стръмните первази на нощта,
не стигаше до теб.
Мария!
Изобщо паметниците в морето са ненужни!
Защо ненужни?...
Защото в дългото несвършващо пътуване
поставям често уморен глава
върху добрите колене на изневярата,
за да открадна малко нежност.
А паметниците –
те нямат топли устни, нямат длани!

Мария!
Скоро ще се върна. Чакаш ли?
Бих искал да не зная, че ме чакаш.
По копчетата ми като в чекрък
са навъртени много черни къдри,
а твоите са житни класове.
Добрите ти очи ще ми простят
и опрощаващото ъгълче на устните
отново ще се появи. Но все едно,
ще ми тежи!
Ще ми тежи до болка добротата ти!

Мария!
За първи път така не се завръщам.
И винаги те виждам отдалече –
безмълвен паметник на дългото очакване.
И твоя силует на вълнолома
прилича на платно голямо, черно,
на хоризонта радостен и светъл.

Мария!
Скоро ще се върна. Чакаш ли?
Не ме очаквай. Времето минава
и аз не мога утре да го върна
дори със закъснялата си нежност,
откровена в пристанищните кръчми
на всичките материци.
Не ставай паметник на този вълнолом.
Ще те разкъса злия морски вятър
и тежките вълни ще те премажат.
Мария!
Аз съм вятър и вълни
и нищо повече!
Не ставай паметник!