Попътен вятър

Дата: 
вторник, 19 April, 2016
Категория: 

Попътен вятър

Приказка за моите предци – бежанци
и за техните потомци

Ада Чалъ!
Бориславци!
Пристан на моите деди!

Не се родих в Бориславци,
но от петгодишна тука растях
и тука закотвих свойте младини,
а после, с побелели коси – и на старини.
Не познавам старото Ада Чалъ.
Не го заварих с турското название.
Не съм била родена още,
когато с ново име селото се е събудило.
По Заповед на Царя български Борис,
вместо Ада Чалъ, от 34-та на миналия век –
Бориславци вече се наричало.

Попътен вятър предците ни
ту тук, ту там е разнасял,
докато стигнат ей тука,
където сме сега.

От Мала Азия, от Анадола
тръгнали са нашите деди.
Страшен ураган там
всичко българско помел.
Изкъртил корените, къщите съборил
и от Балъкесирско свирепо ги подгонил.
Коджабунар, и Тьойбелен
и много други български села
останали обезлюдени, страшно наскърбени.

Че кой ли тази приказка и днес не знае?
Нали разказваха горките с болка,
как от урагана страшен
побягнал е всеки много уплашен.
Как плачат, прегръщат се,
защото се разделят с близки,
с имоти, с покъщнина, с дом,
без посока тръгват
и никой не знае докога
и накъде ще ги влачат.

С многобройна челяд,
с малки деца –
кое още в утробата майчина скрито,
кое в скута, на гърба в торбата,
или на майка си залепено за полата...
Жални старци покрусени,
едва се влачат натъжени...
Вървят, без да знаят къде отиват
и до кога ще ги вее зловещият вятър.

Параход – спасител по морските вълни
два дни ги лашкал незнайно накъде.
От Бандърма на турски брегове
по Мраморно море,
та чак в Дедеагач – на Бялото море,
в гръцко ги стоварил.
Без багаж, без храна, без нищо,
без подслон – на голата поляна.

Мъки и неволи, колкото си щеш...
Но по – тих вятър вече тука е задухал.
В села край нашето тогава Бяло море
най- после на завет кротичко е стихнал,
и за малко ги оставил да се подслонят.

Нашите в Макри, до Дедеагач близо,
в къщички малки челядта си настанили.
В несгоди, в недоимък кротко заживяли,
но много за кратко, и пак...
кой знае накъде.

Скоро попътният вятър
пак се развилнял
и в друга посока –
по на изток сега ги отвял.

В Салтъкьой – село край Марица,
но не в българско, откъдето идва тя,
а пак в гръцко – от жалост ли, от що ли,
между Димотика и Софлу ги подслонил.
Тогава там баща ми се родил.
Къде ли не още
по тракийските беломорски изоставени села,
и други бежанци – малазянци несрети
намерили подслон поне засега.

Земеделие, скотовъдство подхванали всички.
Заживяли по- спокойно, с труда си съвзели се вече,
но скоро за жалост разбрали,
че попътният вятър не ги е забравил.
Помел ги отново и хайде пак на път без посока.
Обратно в Макри и оттам в Дедеагач,
за да могат с влак в България
по-лесно да се приберат.

Най-после на българска земя ги спрял.
Но пак за кратко. Не за последно.
Живяли в неволи, отново в нищета,
но все пак под покрив, в стари къщи
в Ортакьойските /Ивайловградски/ села.
В Аталан, Плавун, Демирчелен, Зорназан
/сега Бяло поляне, Пелевун, Железари, Свирачи/.
Тук – в това село Зорназан,
тогава майка ми се е родила.
Настанили се вече уж за последно.
Започнали да обработват земя,
животни си завъдили, посъвзели се.
Дори народили си още деца.

Осем години попътният вятър
ги лашкал насам и натам.
Докато Южнякът отново
от милост ли пак, от що ли – той си знае,
задухал кротко в северна посока.
Завихрил бавно, спрял на левия Арденски бряг
и тук оставил своите товари.

Най-после приют намерили си там бежанците.
В Ада Чалъ, в Сюлбюкюн, Ювабик, Ефрем...
Гнездо си свили, бедно заживяли,
но се оземлили, заработили без отдих, без умора
и плодородната земя крайречна
с най-нужните житейски дари ги благословила.

И както казах вече, но тук пак ще повторя:
От трийсет и четвърта на миналия век –
нашите села, тогава чисто български,
вече с нови имена се гордеят:
Ада Чалъ е Бориславци,
а Сюлбюкюн е Малки воден.
Ювабик – Ставри Димитрово...
Бежанците тук много челяд са си народили.
В големи, свои къщи – най-после
щастливо и спокойно заживяли.

Ненадейно попътният вятър
си спомнил за своите стари товари
и след четиридесет години
от началото на бежанските времена,
отново и тук се развилнял.
Малкиводенци през шестдесет и четвърта
отново разпилял.
А заедно с тях и други села,
попаднали в чашката над язовирната стена.

Преселение пак по неволя в разни посоки,
но не заради турска напаст жестока,
а заради язовирната вода дълбока,
събрала се тука и без да му мисли –
най-плодородната земя без жал е заляла.

Сега, когато попътният вятър
от ония жестоки времена уж вече е затихнал,
давам си сметка, че в годините
и нас – потомците ни много разпиля.
Май, че е същият вятър,
но в друго измерение сега.
Подвластен на друга орисия.

Къде ли от родовете ни големи няма по света…
Сякаш такава е нашата житейска съдба –
като вятър без посока да бродим
и по цялата планета да ходим.

Само за Космоса още мълчим.

За себе си само искам накратко да разкажа:
– Дедите ми, в деветнадесети век
в Мала Азия са се родили.
– Баща ми – в Салтъкьой (Лавара) – на гръцка земя;
– майка ми – в Зорназан (Свирачи) –
на Ивайловградска почва.

И на двамата по време на бягането
се е случило това, преди повече от 90 лета.
Мен – Христинка, в Свиленград ме е посяла съдбата.
Там майка ми и баща ми усърдно работели,
дом сред близки си създали
и живеели добре – по градски,
щом имали за семейството си младо
с малко детенце
осигурени и дом, и прехрана,
добро препитание.

Друг вятър в България
от североизток и тука сега е подухнал.
Заради дошлата деветосептемврийска СВОБОДА
и национализацията на работните им места,
този път, заедно с мен през 45-та,
от града в село ги върнала житейската съдба.

Само Любчо – брат ми, през 1946-а,
в Бориславци, в бащината къща се родил.

Оттук нататък
потомците на изстрадалите наши бежанци,
къде ли не са по родната земя.
А днес – не знам дали с болка,
или с радост дръзвам да говоря
и не за първи път,
че и ние извън България сме имали
и пак имаме чада – бежанци.
Съвсем по друга неволя.

Съдба!... Попътен вятър ту насам, ту натам...
не малко от роднините ни разпиля.
Преди години – в Мароко, Либия, Съюза...
Сега пък – не само в Европа,
а и по други континенти.
На кого да се сърдим, просто не знам!

Попътен вятър!
Подвластен, знайно и незнайно на кого.
Следва своята посока по земята
и изпълнява безгрешно хуманния си дълг.
Вятър е.
Никой с нищо не може да го спре.
Само той си знае кога и къде
и на кого – какво и как да се случи.
Съчувствие до Бога!
За човека – и Природата страда от болка.
Всичко, което тук разказах
в стихотворна форма,
е историята на родовете ми малоазийски.
История, която всеки мой родственик
трябва добре да познава,
за да люби, да тачи, да помни
своята родова памет
и като щафета на поколенията свои
бащиния си завет да предава.

Всеки добре да помни и да знае,
че за своята родина
най-много трябва да милее!
А попътният вятър –
да се молим, най-после да спре!
Или ако пак задуха милостиво
всички в Родината ни скъпа да събере!

27 юли 2007 г.
Бориславци

Plain text

  • Не са разрешени HTML тагове.
  • Линиите и параграфите се прекъсват автоматично.
  • Имейл адресите ще се завоалират в кода на страницата, за да се намали шанса да бъдат експлоатирани от спамерите.
  • Адресите на уеб-страници и имейл адресите автоматично се конвертират в хипервръзки.
CAPTCHA
Този въпрос е за тестване дали или не сте човек и да предпази от автоматизирани спам.

Издателство "Либра Скорп" не носи отговорност за съдържанието на коментарите. Призоваваме ви за толерантност и спазване на добрия тон.

Условия за ползване на коментарите