Рецензии

Родината е близка и скъпа като майката, отъждествяваме я с родното място, родната природа, с миналото, настоящето и бъдещето на народа, който я населява. Родината предизвиква асоциации за забележителни исторически и културни събития, за легендарни герои. Всеки човек има не само дом и семейство, но и Отечество, за което трябва да милее и да работи с всички сили за неговия просперитет. Към такива мисли ни насочва стихосбирката на Ценка Илиева “Светиня”.

И радостно, и тъжно ми стана, когато прочетох книгата на Стефан Апостолов “Трагедията на тракийските българи след Балканската война” (Либра скорп). Зарадвах се, че още един брат по перо е решил, както сам пише “Именно за тези българи, от Източна Тракия, нашите деди, ще се постарая да изследвам и представя действителността, възможно най-точно и най-обективно, онази трагедия, отпреди 100 години, въпреки Цариградския договор от 29 септември 1913 г.”.

Чета последната (засега) книга на д-р Герго Цонков “Де да можеха да говорят”. Той е известен на читателската публика, защото е издал 18 книги – тази е 19-та, сюжетите на повечето от които са на тематика от или близка до професията му.

Днес вземам отношение към презентацията на тази книга – един истински тракийски летопис не само като българка преди всичко, а и като потомка по бащина линия на странджански бежанци от с. Голям Дервент. В далечната 1880 година те  поемат едно дълго и мъчително преселение към далечна Добруджа, подложени на непрекъснато насилие и изтребление от турски разбойници, пресичащи безнаказано близката граница с българските земи непосредствено след Освобождението.