Като прашинки, залутани в диплите на битието, са героите на Динко Динков в новата му книга “Уморен”. Персонажите, населяващи краткия разказен сборник, са част от социалната низина у нас. И олицетворяват понятието за малкия човек в литературата ни днес. Неудачници, наркомани, забравени от Бога селски люде...
Заглавието на книгата навява усещането за умора, обгърнала човека като паяжина и това, което би могло да я разкъса, за да се стигне до спасение, е морето... Море в уморения човек. Морето е сакрално място на ритуала на възкресението... Във всеки уморен човек има по едно море – голямо или малко – колкото е неговата надежда.
Лъчезар Георгиев трудно се разделя със своите персонажи и намира интересен и провокативен начин в края на последния разказ “Героите пристигат на Малпенса” чрез думите на автора, отделени от повествованието, да се сбогува с “повече или по-малко близки на сърцето му герои: сеньор депутата, Виторио, професора…
Историята на пътеписа в литературата съдържа различни гледни точки и творчески подходи при описанието на дестинациите. Едни от авторите се придържат изцяло към географския подход, други към белетристичния, трети към социално-политическия. Лъчезар Георгиев избира свой начин да ни запознае с интересното и примамливо пространство на Лисабон.
Книгата на Марина Владева не е просто сборник със статии, тя е едно ново съгласуване и изживяване на проблематиката, организирана с настроение, с артистичност и с хубави послания. Едновременно с четенето на литературата, тя е градила словото си така, че е постигнала необременена фраза, овладяност и премереност на мисълта, писане от сърце и душа...
Първата книга на Марина Владева “Мостове и крепости на смисъла. Литературнокритически статии и интерпретации на южнославянския роман от ХХ в.” е впечатляващ опит за диалог между културите на Балканите. Структурирането й като сборник има своите вътрешносмислови основания и връзки и я превръща в силно заредено културологично поле.
Заглавието на стихосбирката е “игрово”. Играе си с неясни епиграфи. “Чучелото” етимологира към “кукла”. “Като дете често играех в тази игра…” Забележете “в”, не “на”… При Мира Душкова таланта се състои в това да влиза и излиза от фикционалното с лекота. Като дете...
Книгите на Радойнов израстват на сочната почва на Странджа, “духът” на витален паганизъм, който подплатен от сладкодумието на разказвача Радойнов напомня на “апокрифното” евангелие на родната литература “Под манастирската лоза”… Така си представям “магическия реализъм”: дълбоко осмисляне на историята и митологичните представи на региона, поместване вътре в историите, притчова ненаситност и една условност в правдоподобното, която те кара да се замислиш, кое е по-любопитно – илюзията или истината.
Съществуват непроницаеми книги, постоянстващи в-себе-си, нарцистични перпетуум мобиле херметизиращи парадната си пустота. Такова е, общо взето, академичното изкуство. В романното тяло на “Фани по опасните пътища на светлината”[1] обаче можем да се инжектираме отвсякъде – по парадоксалната логика на лабиринт, който е с безброй входове…
