Поезия, рано закалена с рани

За книгата на Анастас Стоянов, “Ранни рани” (Изд. “Български писател”, С., 2004).
Дата: 
сряда, 20 February, 2019
Категория: 

Слънце и сянка, радост и болежки, мед и горчивина – те това мога да кажа, обобщавайки първите си впечатления от досега с книгата “Ранни рани” на поета Анастас Стоянов. Заслужава адмирации неговата интересна идея, която осъществява съвместно с издателство “Български писател”. С изключително умение той подготви издаването на серия от своите съчинения, които ще излязат в седем тома.

Държа в ръцете си първия том, където са подредени с много старание и прецизност поетичните изблици на автора. Сбирката привлича с многозначителното си заглавие „Ранни рани”. Защо раните са ранни? Отговор всеки читател ще получи щом задълбочено прочете текста и разнищи подтекста на стихотворението, послужило за своеобразна увертюра.

– О!
Един мъдър епископ
– разказва Жан-Жак Русо –
срещнал някаква стара жена,
на която цялата молитва
се състояла от звука
“О!”

Той й казал:
– Бабо, продължавай да се молиш
все така,
твоята молитва
струва повече от нашите!…

Тъкмо тази
– най-добра от всички молитви –
е и моя:
“О!”

Праведен или грешник е лирическият герой на Анастас Стоянов в тези нови стихове – сплав от любовна лирика, гневни елегии, експерименти? И ако се позовем на сборника със стихове, ще видим един Анастас Стоянов в неговите две измерения: познат и непознат.
Това нормално ли е? – би се запитал читателят. Ами, разбира се. При сегашната житейска екзистенция авторът може би късно е прозрял:

… не вярвам
в късното цъфтене,
но вярвам
в късната любов!,

макар че:

Два пъти цвете не се откъсва,
и откъснато – втори път не цъфти.

Къде да търсим оптимизма на автора? Естествено в песимистичното стихотворение “Сократова чаша”.

Какво ми сипваш в чашата отново?
Аз тъй съм свикнал с вашата отрова,
че ако нещо друго ми налеете
– да ме отровите –
най-сетне ще успеете!

Защо е така ли, защото черпи сила от своя родов корен:

За любовта ни цяр дори да няма,
през снегове и тъмни небеса,
аз ще намеря моя път за Драма,
понуда да ти донеса!…

Авторът ни уверява:

Не съм от еднодневките, не съм,
случайните неща душата пъди.

И е зареден със своето символ-верую, та нали

не ухаят странните цветя, защото
цъфтят единствено в Градините на Злото.

Колко много истина е кодирана в тези метафорични откровения?! И то изстрадана!
А погледнем ли пък стихотворението “Феникси”, ще намерим вижданията и точната преценка на поета в нашето задъхано от злоба, завист и горест време. Където божествената птица изгаря, но от пепелта възкръснала

не рискува
да влиза в тази огнена игра,
боя от магазина си купува
и боядисва нокти и пера.
И тъй пребоядисан – е готов
да си намери някой курник нов!
И вече знае: Парламент го чака,
и трябва яко да се кудкудяка…

А фениксът-монарх? И той дори,
наместо в царствен огън да гори,
от златната корона полог прави
и кляка в него – име да прослави,

че ще измъти в Царския сандък
един републикански запъртък!

… Народът гледа тези странни птици,
как щъкат из хамбарите му вредом,
и казва: май е време да отгледам
и да им пусна няколко лисици!

И все пак ще оправят ли лисиците положението? Има ли надежди слънцето да изгрее и в държавата ни българска? Има, разбира се! И за този ден на изгрева поетът е готов да се преклони пред майката Богородица, която той неслучайно толкова много желае да стане Българородица.

… обожавам моя грешен ден;
на мен ми дайте старо южно вино…
И старите приятели! И стари,
все още несразени врагове…
Защото идва бъдещето:
Мирът настъпи истински
когато
избраха за водач на Стадото
Вълкът.

Ами, да! Така се забъркаха нещата, че

планина с планина се среща,
а не могат –
Човек с Човека!

Преди няколко лета писах за Анастас Стоянов, че в моите виждания той е поет със съдба, която няма как да не остави своя знак в литературата. Днес съм готов да повторя същото си твърдение. Основание ми дава самият той:

Ах, да, остана все пак
там белег от ранна рана,
и вие се молите Богу –
дано не изчезне и той…

Страшно много ме впечатли последният цикъл от книгата. Той е дал нейното заглавие. И… е събрал прокълнатите стихове на поета. Защо са прокълнати ли, защото цензурата на соцреализма им е ударила по една дамга. Че и на техния автор. И като съвсем естествен послепис – необходим на днешния, а и на утрешния читател, за да узнае колко свободно е било словото ни от Девети до Десети – са поместени “Черно на бяло” откъси от документи, свидетелстващи за тази свобода. Явно цитираните свидетелства и разразилите се урагани са поразили не само душата, но и сърцето на поета. И все пак той устоява изправен като бор-столетник.

В книгата прочетох: “Сега, в залеза на дните си, работя над няколко ръкописа от различни жанрове, които смятам за моя последна лебедова песен. И се моля Богу и на родния ми Св. Анастасий Струмишки да ми дадат време и сили, за да изпея тази песен до края.

Като гледам с колко човекотръсни степени по скалата на Рихтер е наситена поезията в “Ранни рани”, убеден съм, че Анастасстояновата молитва ще отиде всуе. Лъже се поетът. Неговата лебедова песен дори още не е зачената.

Жалко, че остана неизпята.

--------------
Анастас Стоянов, “Ранни рани”, Изд. “Български писател”, С., 2004.
--------------

Засегнати автори: 

Коментари

Generic Cialis Without A Prescription <a href=http://cialislis.com>online cialis</a> Buy Outdated Promethazine Codeine Syrup Generic Stendra In Canada Free Shipping Overseas Viagra Online Sito Sicuro

Plain text

  • Не са разрешени HTML тагове.
  • Линиите и параграфите се прекъсват автоматично.
  • Имейл адресите ще се завоалират в кода на страницата, за да се намали шанса да бъдат експлоатирани от спамерите.
  • Адресите на уеб-страници и имейл адресите автоматично се конвертират в хипервръзки.
CAPTCHA
Този въпрос е за тестване дали или не сте човек и да предпази от автоматизирани спам.

Издателство "Либра Скорп" не носи отговорност за съдържанието на коментарите. Призоваваме ви за толерантност и спазване на добрия тон.

Условия за ползване на коментарите