Поетическият кинематограф на Иван Сухиванов

Стихосбирката “Нямо кино” на Иван Сухиванов се издава със съдействието на Община Бургас, което означава, че е спечелила финансиране по Програмата за издаване на книги от бургаски автори за 2015 г. В анотацията на комисията е отбелязано, че това е “концептуална стихосбирка”, че “стихотворенията са пределно изчистени, което говори за зрялост”. Едно наблюдение – след книжния дебют на Иван Сухиванов през 2000 г. със стихосбирката “Лакуни” (“Пегас” от бургаския преглед през 2000 г., награда “Никулден” от 2000 г. и “награда “Светлоструй” от 2001 г.) виждаме едно сгъстено книгоиздаване особено след 2009 г., в което се редуват обикновено разкази и стихове, като изключим критическата му книга “Ходове на въображението” от 2009 г. Сам по себе си знам колко това е ангажиращ и донякъде изнервящ процес, чиято припряност може да има обяснение например във факта, че авторът дебютира сравнително късно, вече натрупал сериозен литературен опит и награди зад себе си.

Споменах специално “Лакуни”, защото тя задава (или по-скоро продължава) неговата специфична поетика, независимо дали се отнася за прозата му, или за поезията: както отбелязва Мира Душкова за първите му две книги – “Лакуни” и “Къси истории” (2005), те са “стегнати и компресирани”, словото (и заглавията) му се отличават с “енигматичност и краткост”, та дори опират до реквизита на диаболизма, а Юлиан Жилиев (за “Кратки истории”) говори за една “тревожна поетика”.

Преди да се спра накратко на тази поетика, ще обърна внимание на структурата на книгата. Тя се състои от два дяла без заглавие (ролята на такова тук изпълнява фотоколажа) – на първия един актьор (Чаплин?) стои с гръб към нас и наблюдава огромен часовник; на втория – самотен човек седи отново с гръб към нас на камък в морето и наблюдава ято прелетни птици в далечината. Първият дял обединява 47 кратки стихотворения, а вторият – 16. И първото, което ми идва наум, е една стихосбирка на Десислава Неделчева от 2012 г. – “Източно време”, за която писах преди време. И асоциацията с филми на Вим Вендерс. Тук асоциацията е подобна, но с т.нар. “нямо кино”, т.е. с началото на киното, с неговата зора, когато пионерите в жанра опитваха различни техники като изразни средства – монтажа най-общо, близкия план, разкадровка, паралелен монтаж, асоциативен монтаж, трикове с обратна снимка... “Нямото кино” (определението за кинематографа), да не забравяме, е начален етап, при който ранното кино къса връзките си с театралните традиции на Мелиес (говорим за Брайтънската школа); по-късно то се превръща в масово развлечение, индустрия... В този смисъл поезията на Сухиванов също къса връзки с литературната традиция и, разбира се, подобни асоциации и паралели са далечни и твърде измамни, но все пак общото при този тип поетика е пределната чистота/изчистеност на стихотворенията, лапидарност, почти пълното редуциране на умозрителността, измамната простота и прозрачност, отричане на сюжетите и предчувствието за края, като отчетем все пак различната гледна точка в тези поезии – женската и мъжката. Иначе това са доста различни автори с различна степен на конципираност на техните книги. Както и неговата поезия, и тази на Йордан Ефтимов (ако спомена предтечата от Америка е. е. къмингз, обаче, минимализмът от 50-те години на миналия век, техните словесни експерименти биха се оказали твърде конвенционални), превъртат един минимализъм, който в случая се опитва да бъде функционален.

Книгата е с великолепното заглавие “Нямо кино”, но тук няма да видим нищо от неговата история до средата на 20-те години на миналия век. Това е само метафора и нищо друго. Като в онази песен на Лили Иванова “Нямо кино”, в която двамата влюбени гледат нещо подобно, но след време не остава нищо от тази любов, само някакъв спомен, подхранван от песента (мелодията), която обикновено съпровожда нямото кино. Любовта е няма (безсловесна), но и с времето изчезва, затова понякога се налага да я реставрираме посредством знаци, символи. Поезията на Сухиванов е също реставрация – на спомени, гледки и пейзажи, герои със смътно минало, на отделни мигновения, след която “притваряш очи / уверен / че не съществуваш” (“мотел, някъде в Америка”) – като в лента на Вендерс. Това е екзистенциална поезия, в която картините и състоянията са леко щриховани и привидно статични, в състояние на разпад, руини и деструкция, а времето е спряло в метафизичен унес; поезия не на наличности, а на липси. Авторът не коментира, не внушава, а полага по един кинетографичен начин елемент след елемент върху един пъзел, който бихме разчели след време, след като отново и отново четем тези краткостишия. И ако “лакуни” беше ключовата дума-метафора на първата му стихосбирка, тук витаят седименти, прашинки, сенки, цветове, светкавици, отражения, амфори, Исус, пусти улици, фьон, обвити в “серпантини от думи”, на които “страхът променя значенията”. Стихове, родени от един своеобразен солипсизъм, в който епистемологически и Америка, и Атлантида, целият свят и нашите спомени и гледки са плод на авторовото въображение и са само в неговото съзнание (“истинският свят е татуиран / отвътре / на клепача”).

Стихосбирката започва с едно стихотворение, което намирам леко редуцирано като първо и в предишната “Томи. Нощна смяна” (2014); но и други – “мотел, някъде в Америка”, “йероглиф”, “еднодневка”, “капчица смола”, “най-хубавата рокля, Мери”... Убеден съм, че това редактирано редуплициране на идеи от предишни книги само уплътнява общата фактура на книгите му и ги доразвива в нови посоки.

-------------

Иван Сухиванов. Нямо кино. Изд. “Либра Скорп”, Бургас, 2016.

-------------

Публ. в сборника с литературна критика, интервюта, етюди “Ще чакам дъгата”.

-------------