Никога не си обичал да пътуваш за никъде. Обичаше дома, а лятото винаги ме чакаше – на пейката, под астмата...
В някои места от пътя на границата се чувстваш застрашен. Дъждове като змии връхлитат и целуват те...
През нощта тъмнината и молитвеният зов обхванаха Светата обител. Само шума на Рилската река...
Приятелю-денди отново съм тук. Очакваше ли ме? Нося ти: кошница със стари спомени...
Понякога ми се иска да пиша... Понякога ми се иска да плача... Понякога ми се иска да пея... Понякога ми се иска да викам...
Много е цветна... Но как да видиш, като ти си далтонист... Направил си я черно-бяла...
Ти не си грешките си. Ти не си страховете си. Ти не си слуховете за теб. Ти не си слабостите си.
Как хубаво на летен ден се спи! Капчукът нежно трака по стъклата, напомня ми за лунната соната, приспивно гали моите уши.
Не! Няма угодия за старика, за него няма подходящ сезон; не го устройва вече климатика ни в летния, ни в зимния сезон.
Децата истински обичам аз. Дочуя ли от някъде случайно, в съня ми даже да е детски глас, изпадам в умиление безкрайно.
