Подай ми тъгите. Разнищени рани отново отварят за плячка уста. Нарязвам на ситно, грижливо ги храня и бавно избърсвам праха на деня,
Мечтая да съм лудата във парка, която брули клоните след дъжд, и в най-измислената чаша от камбанка да сипвам вино за поредния си мъж.
Избери си един слънчоглед неузрял и му дай светлина – ще я следва! Всеки лист залепен върху своя олтар може да е надежда.
Познавам морета, които тежат върху дъното. Животът във тях е прелял и ги пие отвътре. В душите им хората хвърлят боклука си пътьом и вадят храна от недрата на тяхната същност.
Не помня бащиния дом. А щом си спомня – искам да забравя. Когато във сърцето си поглеждам дочувам само тупаници в мрака.
Понякога съм сложна като амфора, в която сипват мека медовина. Отвън по мен рисували са хора. До ръбовете стигнаха малцина.
Преминаваме живота си повтаряйки думи, музика, цветове...
Помни: ти си това, което се лее, което не успява да се изрече, което пипнешком се търси...
В този празничен ден покоят също е празник на живота, и чувствам спокойно...
Ние сме пластична материя която се адаптира към различните хронологии, към степените светлина...
