Μόνο αν έκανα ένα λάθος διαφορετικό Δεν ξέρω αν θα είχα το αποτέλεσμα αυτό Μιά κίνηση διαφορετική στα χρόνια Ίσως τώρα να μην με σκέπασαν τα χιόνια
Когато животът ми се преобърна като ръкавица, захвърлена след зимата, нищо видимо не се случи; просто изведнъж станах добра към околните...
Той какъв ми е? Брат, сътрапезник, любим? Мисълта съживи, хоризонта извая. Друго нямам какво пред съда да призная.
Колкото пъти погледна нагоре – той проветрява. Винаги е отворено само едното крило на прозореца. Може би проветрява след гости...
Ето го човека – в натежалата от плод градина с прабиблейската си половинка; всеки е зает с посилното, определено свише...
Да се оплаквам от самотност? Смешно е – сред тази полудяла Ниагара от гласове ту ясни, ту размесени, от толкова лица – като на гара.
Навярно краят наближава, щом сетивата се изострят. Сега случайните лъчи надежда не могат вече да ме стоплят.
Аз възлизам по пътя нагоре и броя стъпалата към Храма. Всяко седмо стъпало е Твое, моя Правдо и мое Знаме!
Отминава денят безразличен и отронва дъждлив благослов. Днес погребваме жълтото птиче там, до синьото, в малкия гроб.
Мисли, тежки като олово държат сърцето ми в плен. Моля се днес – разгори се отново, огънче, тлеещо в мен!
