Бедната челопеченка бързаше да стигне по-скоро на манастира. На гърдите й стоеше полуживо двегодишното й унуче, сираче, болно от две недели насам. От две недели то се топеше и ставаше все по-зле; не помогнаха бабешки лекове, ни баянета, ни хекиминът във Враца. Чете му и попът селски: не помогна нищо. Остана й най-после надеждата на света Богородица. “Да му се чете на детето в манастира, да му се чете!” Тъй й казваха и селянките...
Военните си отидоха. Най-хубавото кътче край морето до нашето градче вече не е заградено с бодлива тел, не само защото мародерите роми я изкрадоха, а защото няма вече военна база. Помня как още на младини този скалист нос привличаше любопитството ми, но достъпът до него беше невъзможен – казваха, че преди време военните дори били стреляли по един лодкар, изхвърлен от вълните на техния бряг...
За средата на август, ранната вечер беше прохладна. Краката ми стояха на масата заедно с чехлите. Шишето бира държах в ръце и гледах плейофите на НБА по Евроспорт.
Соня, съпругата ми, вече се беше качила на горния етаж. Умаряше се бързо. Беше в деветия...
Костас беше “дежурен”. Означаваше целия ден да е заедно с Янис, пет годишен, единствено вписан в паспорта му под графата “деца”. Двамата имаха отъпкан маршрут – детската градина в Пирея, кафето на “Омония”, пазара, обяд в къщи, игрището в “Каламбака” и зала “Олимпик”. Накрая приказка в леглото.
Малката Хубавичка следваше слънцето. Придвижваше се устремен в някаква надпревара със себе си, погълнат не от механичното движение на сопата, с която разравяше и преобръщаше шумата, не от постоянното усилие да се навежда към земята и влачи чувала, а от нещо вътрешно, неотложно...
Ако в онова блеснало от пролетна роса утро десетината мъже и жени не бяха видели първо в бутилката това, което видяха по-късно в разцъфналата ябълка на учителя Димитричко, над селото и до днес щеше да тегне съмнението, че с ума на учителя нещо се е случило накрая, което иначе никой не би допуснал, като се знае какъв човек беше той.
Наскоро след смъртта на Райна умря кучето; три дни по-късно вимето на козата прие виолетовия цвят на разложението, порасна толкова, че очаквах да се пръсне, но то не се пръсна, а се сви една сутрин, изсъхна и козата също умря. По-късно вечерта подпалих непроветряваните, проядени от плесен одеяла, рокли и елеци. Тогава видях снимката...
Действието се развива в банка, модерна, частна банка. По осем часа съм зад компютър, разположен срещу вратата. Удобна позиция, тъй като виждам посетителя в мига на отварянето й и несъзнателно започвам да гадая ще долива или ще смучи от влога си. Съчинявам истории за неговия живот...
Оглеждам се – наоколо няма жива душа. Късметът не ми изневери и този път. Издърпвам трупа в близката глуха уличка и клякам до него, за да разгледам несъразмерната му мутантска глава. Мдааа. Прякорът пасва идеално. Все едно са го ужилили милион пчели. Пластичната маска, която направиха за мен по снимка на изрода, доста убедително възпроизвежда грозния релеф на лицето му.
Като рече мама: “Изкърти го!” и не мирясва, хич та хич, все едно отсече, наборе. Орехче, самораслек, катерица го изтървала в двора на старата къща, никому не пречи, в ограденото е – козите на брата се очесват о него, ама с нея не се излиза на глава.
