От един приятел бях чула за едно село, което се казва Бумалча, жителите на което го напускат за един ден. Оставят цялата си покъщнина и никога не се завръщат. Оттогава и досега никой нищо не знае за за тях, а злокобни предания витаят около къщите...
Това е моят живот. Още от момента, в който се родих, смъртта стоеше точно срещу мен, гледаше ме право в очите, усмихвайки се, готова веднага да ме грабне. „Ела с мен, животът ти ще бъде невероятно труден.“
Той беше невероятно добър в продаването на тази илюзия. Правеше го непрекъснато и навсякъде и на всеки. Успяваше да накара почти всички да повярват в илюзията. Всеки поглед, всяка усмивка бяха като обещание...
Банко откровено се възхищаваше на тази жена. Подари й буквата “А”! По право й прилягаше първата буква от азбуката, защото така бе започнал да кодира интересните жени – само с буква, а тази беше най-интересната...
Да те нападнат мухи посред бял ден в България – на село или в голям град е нещо съвсем обикновено. Случвало ми се е неведнъж. По принцип мухите са нахални птици – бръмчат и винаги искат нещо...
Мисля, че за Дания се замислих за първи път, когато четох пиесата “Хамлет” на великия Уилям Шекспир още в най-ранната си младост. Разбираемо е защо в мен остана впечатлението за някаква мрачна страна, обвита в мъгла история с унищожаването на нещо неизвестно, корупция сред елита, кръвосмешение, загадъчни замъци...
По онова време мислех, че познавам любовта! Не мечтата, а животът на гларус ме беше довел до тази северно европейска дестинация. При похожденията си по родните плажове – години наред, се бях “запознавал” с Норвегия, Швеция, Финландия, Германия и Холандия...
Тая история се случи в Родопите по средата на турския пашалък. Тя обаче можеше да се случи къде ли не из широкия бял свят, когато роднините на младите го гледат през пробити в средата пендари наместо с очи...
Днес тази история сигурно ще накара някой да прихне да се смее, но през 1920-а, когато се случи, уплаши сума ти народ – от децата, които едва бяха почнали да се изправят, до грохналите старчета, дето не можеха вече да стоят на краката си...
Косата й – диви кестени, падащи над раменете, съживили се в нетърпение да играят в ролята, ухаят на лято. Очите й са две мечтаещи кехлибарени сълзици, винаги готови да направят рекички по бледото момичешко лице. А сърцето в надпревара с дишането като че ли всеки момент ще се озове в краката й...
