Нескончаема е изобретателността и фантазията, с която съдбата чертае милиарди човешки пътища! С някаква детска наивност Мелиса била убедена, че в затвора отиват само лошите хора. И понеже със сигурност тя била много лоша, за да й се случват само лоши работи, онова безумно лято правела всичко по силите си...
На мама вината й отиваше. Тя се беше родила виновна. Дъщерята невинаги е приветствана с раждането си в определени кръгове на нашия етнос. Тя е била смятана чужда “стока.” За кратко в живота на родителите си. Никой не си правел труда да я научи на друго, освен да е примерна дъщеря, докато стане покорна съпруга.
Той не бил от тези, които много-много мислят. Нито от тези, които прецизно планират. Отдаден на инстинкта си, той дебнел, за да нарани, да нарани така, че да го запомнят. Вече седмица изгубил, следейки момичето и майката. Знаел неизменното им разписание и коя къде е...
В началото бог действително сътвори небето и земята, но земята бе безвидна и пуста и навсякъде се разстилаше тъмнина. И като гледаше цялата безвидност, Бог си зададе въпрос, питайки се: „Как от всичкото това да създаде светът?“ По израза на лицето му личеше, че се затруднява...
С безкрайна благодарност е изпълнена душата ми, с наивно детско копнение, със синята благодат на майчината утеха, с обич и преклонение пред Богородичните морета в хората и в девствените крайбрежия на Обзор...
Угаснах... След милиони сблъсъци във Вселената, в чийто център неволно се оказвах. Битките не бяха мои. Нито една от тях. Но невидимите вълни агресия отчекваха частица от мен при всяка атака...
За нея той беше като Окситоцин: хормонът или по-точно Мъжът на щастието. Предизвикваше фойерверки в сърцето й – симфония от музика и цветове. Дъжд от огнени искри, които се разпростираха по тялото й и палеха звездите в очите й. Можеше ли обаче тя да бъде звездата в неговите?!...
Историята започна в една най-обикновена януарска вечер... Навън беше тъмно и студено. Едри снежинки се сипеха от небето и застилаха земята и покривите на къщите. Дърветата, облекли своите бели премени, леко полюшваха клони и извиваха стройните си снаги в бавен танц под звуците на Маестро Северняк. Зимата рисуваше със замах...
С файтон ме взеха моите приятели и тръгнахме. Беше вечерта на предпоследния ден от годината. Файтонът бе покрит, с чисто черни дървени двукрили врати от всяка страна и покрив в същия цвят. Вътре беше обзаведен с двойка меки червени плюшени седалки, на които вече се бяха разположили тримата ми приятели...
През последните дни си мисля за грешките, за любовта, за нас самите. Колко много се боим да дадем сърцето си отново на някого след като десетки пъти някой преди това го е изпускал. Страхът в очите, едва доловимото трепкане във вените, което прераства в ураган за броени моменти само при лика на новата любов...
