Слънчогледи

Седях си на стола и гледах слънчогледите. Затворих очите си. Жълтите им пити вече бяха започнали да придобиват кафяв цвят и висяха натежали на стеблата, които едва ги удържаха. Тук там, узрелите им семки се чернееха и привличаха прехвърчащите около тях птици, които нарушаваха с цвъркането си тишината на знойния летен ден. Плъзнах погледа си по широкия зелено-жълт гръб на слънчогледовата нива. От маранята, която плуваше над нея, тя бе заприличала на жълто-зелено-кафеникаво море, което винаги наблюдавах с удивление през горещите августовски дни.

– Миткоооо, къде си, бреее? – чух изведнъж гласът на баба, която пак ме търсеше и изведнъж се стреснах! Отворих очите си и видях пред себе си слънчогледите – но онези, които целият свят познаваше. Голямата добруджанска нива изведнъж бе изчезнала пред очите ми. Баба също! Погледнах часовника си. Беше един през нощта. Пред себе си, за кой ли път по време на нощната ми смяна, седях и се взирах в този шедьовър на големия майстор. От една година работех като охранител в музея “Винсент ван Гог”.

Три години по-рано, на 42, напуснах България, заедно със съпругата ми Илияна и синът ни Михаил. Потърсихме ново начало в Нидерландия. Изкуството ме съпровожда в живота ми от шестгодишна възраст. Още се сещам за уроците по рисуване в школата по изкуствата, където учителят ми Димо Кулеков ни преподаваше тънкостите на занаята. Рисувахме в голямото ателие на Младежкия дом както натюрморти и фигурални композиции, така и глави, и фигури на живи модели. Той ни обясняваше колко важно е “да рисуваме и голи фигури, но не смеел да покани такъв модел, защото ако комунистическата партия разберяла за това, щяла да нареди да ни обесят по стълбовете на главната градска улица!” След завършването на Художествената академия във Велико Търново бях години наред учител по рисуване, а Илиана бе детска учителка. Обичахме работата си, но често се борехме да свържем двата края, та затова решихме и ние да опитаме късмета си в чужбина. “Видяла жабата, че подковават вола, та и тя си вдигнала крачето да й го подковат – та и ние така, на средна възраст, тръгнахме да си гоним мечтите по чужбина. Знаехме, че няма да ни е лесно, защото осъзнавахме, че на средна възраст трудно може да достигнем онези върхове, които вече бяхме покорили у дома. Въпреки всичко това, тръгнахме!

Първите месеци работих в различни фабрики – първо пакетирах фъстъци, после бутилирах вино, след това сглобявах касетки в един дърводелски цех. Един ден моят турски съсед Сунай ми подметна, че мога да изкарам обучение за охранител. Търсели постоянно хора. Подготвих се за изпитите. Бяха на холандски, но с триста зора успях да ги взема. Изкарах краткото обучение и бързо след това се озовах като охранител в Кралския дворец, в центъра на Амстердам. Но само три месеца по-късно ми предложиха да се преместя в музея „Ван Гог“. Дали шефът ми е чул, че съм рисувал, не знам, но когато ми предложиха да пазя картините на майстора, веднага се съгласих.

Първият ми ден в музея беше истинско събитие. “Ван Гог и импресионистите” бе в онзи период временната изложба, с картини на Моне, Мане, Сисле, Дега и Реноар. Усещах аромата на старите платна и ги съзерцавах с широко отворени очи, часове наред. Чувствах се като на поклонение пред тези колоси на модерното изкуство.

Съпругата ми Илияна също се развиваше добре. В рамките на една година завърши обучение по нидерландски и после за асистент учител, а Михаил усвояваше със завидна скорост в училище тайните на нидерландския език. Той плуваше като риба във водата, а ние влачехме “тежката каруца на имигрантската бразда”. Животът ни постепенно влизаше в релси.

Колегите ми охранители, предимно турски и марокански момчета, нямаха и грам понятие от изкуство, но ме приеха лесно в колектива. Споделяха ми истории за своите семейства и традиции. Вярваха ми и ми симпатизираха. Изразяваха и почудата си, че по стените в музея висяха и картини с голи жени. “Не било морално, а и даже лошо за възпитанието на децата, които посещавали музея”. Повечето от тях бяха добри хора, въпреки, че някои се придържаха твърде стриктно към религиозните традиции, а пък други, като Рашид, тайно нарушаваха каноните на Исляма. Чух от тоя и оня, че бил ходил по проститутки на “Червените фенери”.

Работата понякога ми тежеше поради липсата на задушевни разговори за изкуството със сродна душа, които пък компенсирах с дълги часове на съзерцание пред платната на Ван Гог. Препрочитах биографиите за него и писмата до брат му Тео, любувах се на всеки негов щрих. Започнах да прерисувам негови картини, като добавях свои идеи в тях и междувременно успях да продам няколко от тези мои работи.

Една сутрин, вглъбен в картината „Жътва“ на Ван Гог, бях заговорен от колегата Херард Янсон, библиотекар в библиотеката на музея. Оказа се, че той отдавна ме е наблюдавал да съзерцавам с удивление картините. „Митко, виждам, че имаш особен интерес към Ван Гог“, каза ми той. Споделих му, че в България бях учител по изобразително изкуство. Янсон се зарадва да чуе това, повдигна очилата си от изненада и ме посъветва да усъвършенствам нидерландския си, след това да изкарам едно кратко обучение по библиотекознание, и накрая да кандидатствам за работа в библиотеката. Това негово предложение ме окрили – получих идея за бъдеща професионална реализация.

Но преди да започна това обучение, се случи нещо неочаквано, което промени живота ми.

По време на една нощна смяна, когато музеят бе притихнал и картините сякаш дишаха в полумрака, дочух странни шумове от втория етаж, където бяха най-ценните платна от арлския период на Ван Гог. Рашид беше на първия етаж, а аз бях сам горе. Когато стигнах до стълбите, видях двама души с качулки, които се опитваха да откачат „слънчогледитe“ от стената.

Изплаших се, но реших да действам. Предупредих крадците, че ще се обадя на полицията. Единият от тях се стресна от появата ми и избяга, а другият остана и извади нож от вътрешния джоб на якето си. Наредих му да напусне музея, но той скочи върху мен и в суматохата ме намушка в бедрото. Изпаднах в шок. Болката бе непоносима, кръв шуртеше по крака ми. С последни сили успях да извадя ножа от него и да прогоня нападателя, докато Рашид се появи, крещейки на арабски и после на нидерландски. Крадецът побягна, а Рашид ме гледаше объркан и паникьосан.

Бърза помощ дойде, бях в болница, след което се възстановявах дълго. Лекуващият ми лекар каза, че вероятно ще куцам до края на живота си. Три месеца по-късно се върнах на работа в музея. Всички колеги ме посрещнаха с аплодисменти, а директорът ни произнесе благодарствена реч: „Митко, благодарим ти от сърце, че с риск за живота си спаси нашите слънчогледи, които са толкова важни за нас, колкото Мона Лиза за Лувъра!“.

Бе насрочено дело по случая. Крадците бяха арестувани, Рашид също, защото се оказа в заговор с престъпниците. Всички те бяха изправени пред съда. Малко след това, започна нов етап в живота ми.

Приех съвета на колегата Янсон, завърших обучението по библиотекознание, след което кандидатствах успешно при тях и получих мечтаната работа в библиотеката. Сега обикалям читалните, преподреждам книгите, обслужвам клиентите и от време навреме продължавам да гледам платната, с които някога свързвах мечтите си. Понякога, когато вечер след работа изпадам в блажена дрямка, виждам моите български слънчогледи, чувам гласът на баба и усещам, че съм у дома, макар и далеч от България...