Да ти пиша, знам ли, ти чу ли – в тази зима прокапа капчук. Привечер, януари, а юли – тук на прага. Тук-тук.
Дъждът сърцето ми пристяга в примка от коси на самовили. Не помня откога, но презглава завивам се с мъгли.
И тихичко вали, и не е спирало. И с тънички мъгли препасани баирите.
Как бих могла да разкажа дъжда... Само на теб – тихо и светло. Бурята някога се изваля. И си отиде. Остана небето.
И от години във огнището и струйка дим въпрос подир въпрос в очите ми извива. Отричах, че светът е повторим. Как би могъл – с тъга, която ми отива.
По раменете му приведени разбрах, че самотата никога заникъде не бърза. Косите му – навята пряспа сняг. През рамото – живот на възли.
Сърце от стъкло, изящно, но крехко, крепи ме едва, а на теб ти е леко...
Ще потъна в мълчанието си като паричка, хвърлена от непознат на дъното на езерото в парка.
Днес присъствах случайно на едно погребение. Лъжичка по лъжичка синове и дъщери изваждаха от урна пепелта.
Разказаха ми за отдавна напусната къща в гората и прогонени стопани.
