Нахлу внезапно лятото в градчето и златният перчем изтръска. Разтвори смело тънката си риза, на скуката безлична сряза пъпа.
Планетарен студ. Космическа зима. Сред въглени тлее щурецът. До скелет оголена, зъзне стената. Над урвата висва орел обречен.
Премръзнал град. Редовни влакове. Квартали с горестни бои. Човекът нищо не очаква. А нещо все пак предстои.
Сама съм, ничие присъствие не е оставило следа във паметта ми.
Колко много театър в живота ми. Колко много измислени роли!
Превърнат ли ни в сънища моретата и ако без тях не може да те има – далечни ще са волните безбрежия, които няма никога да видя...
Остана любовта ми във Лефкада от моста на въздишките да чака отново да се върна – да си върна пречистена след гмуркане душата...
Сеизмографи прислушват земята: чувствителни – трептят, бележат, измерват земетръсите – близки, далечни...
Нощ студена, безлунна. Нощ на угаснали свещи и на изгубени сънища. Нощ като нож, хлътнал до кокал.
Траурен марш на църковна служба, навява спомен за далечна и скорошна дружба. На война света разярен завари, майката земя погълна двамата другари.
