в мрак и прах на онзи свят през мъки и викове сред хайки и лов...
от коя година осъзната си прародителю крачиш между двата свята око всевиждащо...
Πόσες φορές αναρωτιέμαι, πως να είσαι πραγματικά. Πόσες φορές τυραννιέμαι, που δεν ξέρω τα βασικά.
Τόσα να κρύβεις βαθιά στη ψυχή. Σε ρώτησε κάποιος πως νιώθεις εσύ; Βράχος μπροστά μου - πονάει η σιωπή. Αγάπη με πάθος και χρώμα θαλασσί.
Когато вече няма да те има във вид така удобен за любов – ще отпечатат черното ти име на белия тържествен послеслов...
Не е присъщ за мене ни котешкия скок, нито ми трябва стреме за набези високи.
Цветята ранни, минзухара късен не ще опазят пламъчета – да ти светят през нощите, от самота навъсени, през дните, между нас увяхнали.
Път се вие и се не връща, дърво край него стои и чака. Някой напуска праг на къща, а тя след него се взира в мрака.
Ти си някъде, някъде, някъде: светулка в пазвите на нощта, глухарче в смеха на ливадите, пеперуда с танц над цветя.
Морето извора не знае, утро с нощ се разминава. Началото е срещу края, без огън дим не става.
