Дрипава е моята родина – с мършава снага, с очи кахърни... Но това съвсем не е причина аз от нея днес да се отвърна.
Тоя свят прекалява със шегите си плоски: грубияни те учат на красиви обноски, мъжество ти преливат импотентни влечуги, тържествуват безличия с твойте лични заслуги.
Понякога захвърлям своя кръст, превит надве от грижи и умора. Но се изправям тутакси в цял ръст, защото мама бди за мен отгоре.
Страхливците са там отзад – те ще живеят сто години... А ти си в бомбения ад с присъда ясна – да загинеш.
Там горе – лешояд кръжи... Там долу – червеят причаква те...
Страхувам се, че някой ден и аз ще остарея. А ти едничка ще си с мен по тихата алея.
Встрани от Рая, до себе си по-близо, създаде Господ нов Едем – насели го с души, подобни нему.
Неудържими, галопиращи коне, под бели облаци развели буйни гриви, като пегас разперили криле, усещат всекичасно, че са живи, живи...
Нервите са опнати до скъсване. Сякаш че са тетива на лък, смъртоносно целещ мислите. Времето изправи безпощадно...
Денят целуна нощните прозорци и с хладни длани мрака им изтри. Вратите заговориха хрипливо троснато на всекидневния си свой език.
