Вятърът през синурите тича, гали всичко с пламнала ръка; планината бързо се съблича, зашумява буйната река.
Дий! Браздите бавно се чертаят. Ралото едва, едва върви. Кравките краката си мотаят. Гладни са...Но – Дий! Върви, върви!
По прашни пергаментни листове – развявани безспир от ветровете – ти вписа кървавите редове и огнения химн на вековете.
Аз се връщам в гръдта ви, села, с притаени кирпични къщурки, дето спяхме в корави легла под шума на чекръци и хурки.
Той не бива да е бушуващ огън, пламнал от планетните щитове. Не трябва да е вулкан, който изригва лава, сякаш подивял разюздан змей.
Мислейки за живота, за това чудо, което клокочи, за светкавичната линия, която води към началото...
В пъпа на южното лято сред редиците дървета горещият вятър преброява листата...
Свири пиано в душата ми. Клавишите в ехо отекват. чувам ги ясно в главата ми, те непрестанно ми шепнат.
Жената не е създадена случайно. До болка е необходима в този свят и не е само изящество омайно, тя може сиво да превърне в ярък цвят.
Красавиците влюбват се във зверове и мислят си, че любовта им ги променя, и пишат съкровени редове, и посвещават им поема след поема.
