След всички пребродени пътища, след целия летен сеир, днес сънувам пътечката тънка към заспалия селски вир...
В онази нощ – тъй близка до живота – самата смърт на прага ми потропа. Възкръснах във пристанище, защото разбрах какво очаква Пенелопа.
Разбрах, че Одисей не съществува. Измислица от снимката се смее. Той никога към мен не е пътувал – но как със тази мисъл да живея?
Едно сбогуване набързо. Паспорт, цигари, очила. И мойте (не на място) сълзи. Да не отива на война...
Долитат като нощни пеперуди след залеза тревожните ми мисли. Надежди, еуфория, заблуди, задъхани фантазии сребристи изчезват – тъмнината ги прокуди.
Моя късна любов, неочаквана, неуверена, смешно ранима, след пороя от грешки отчаяна, щом си спомняш за мен – намери ме.
Ключът е Сол, а нотите са в мен, отключвам на мелодия вратата и в нея всеки шепот е вграден от тихото дихание на Земята.
Как красиво умират листата, завъртени в златист водопад и докоснали вече земята, за последно, съдбовно шумят...
Защо ли казват – “Вятър работа”? та всъщност вятърът е всичко – копнеж, мечта, свободомислие, горчива обич, свобода...
Светът съвпада с мисълта ми подобно череп разрушен. Все пак летя – към край зелен или към вододели тъмни.
