Осъмваш пак във нощния ми стих пиян до смърт, раздърпан, рошав, Безразличен. А аз замръквам пак над смачкания лист...
Майката на майка ми я няма Спомина се в един дъждовен ден Дъждът примеси се с сълзи Виковете на сърцата счупени Заглушават гръмотевици...
Аз съм онази, за която винаги казваш, че “Сложно е”...
В тъмен долнопробен бар Няколко души Разпръснати маси Всички свалят своите маски ...
Искам да отидем от другата страна на звездите; където те се раждат в тъмното, в горещото, където ти свършваш в устните ми.
Въздъхна към Лион Борей далече от тази която морно люби и покри с тъжен прах вечен покривите на Париж през юни.
Денят се взира в мен с омаен, тъжен стон на розов лилион във топла юнска есен.
Стих в ахатови очи. Тихата свян и прозрение страха склони в клепачите и сън ги посрещна призори.
Към зимата преди поглед меланхолно падащ над мъгли от сняг и стъклени стени – деца на зимата в страна далечна и ръмяща...
Сини карамфили в септември в градината на дядо Шабо зацъфтяха, след две години на разсъмване за раздяла с него се прегърнаха.
