При нас, когато лятото се върне и в къщи заухае на море, когато самотата се обърне и се събуди спящото градче...
На моя морски бряг се върнах в едно прекрасно лято, пренатоварено от слънчевото злато. Потърсих бащината къща. Не я намерих…
Аз нямам нищо. Аз съм бедната, пред мен морето, есенно море, и стене в мене мъката победната, нима тя никога не ще умре?
Полюшват уморени криле ветрените мелници край Анхиало. Като стражи наредени посрещат и изпращат те от тъмно до бяло дъщери и синове...
След вълните на дните летни в календара съвсем нехаен много срещи съвсем мимолетни са оставили запис траен.
Какво е любов – това ще те питам. Задавам въпроси, защото обичам. Казвам ти всичко, но отговор няма.
Сама съм с тишината на мислите във мрака, в очакване и страх. Препускат белите коне на моите неизживени мигове...
Отидоха си птиците и отлитнаха надеждите. Останаха ми само чувствата, дълбоко скрити в мен.
Смъртта те взе във своите обятия оставила след себе си ухание на пръст. В лицето й не разпозна “две хубави очи”...
Сънувам те във дневните си сънища, оплаквам те и те покривам с халища, изтъкани от изскубани коси. В миг на ярост и безсилие, зова те мислено да се завърнеш...
