Слънцето като пеперуда кацна на последното стъпало на деня. Само стъпките, останали в морето, напомняха, че пътят му не свършва тук.
Възкръсна днес в мен! Сред крясъка на гларуси и белите перчеми на вълните към дъното се спуснах аз.
Откривам те във капката роса – от слънцето аз искам да те скрия във пазвите зелени на дърветата, които приютяват песента на птиците.
На истината пътят е незнаен, от изгрева до залеза безкраен... И всеки ден по този път вървим, защото трябва да я съхраним.
На брега е тихо. Денят се ражда с вик на гларус. Морето със синя длан погали пак брега и вля солената си нежност.
Пророк фалшив не искам да съм аз и всичко да започвам отначало, щом канят ме във Варна и в Бургас, а пъпът ми е хвърлен в Анхиало...
Щом в плътта ми морска сол се влее, по-малко на душатаѝ тежи...
Защо дойде, море ли те омая, вълни ли будят твоята душа?!...
Светлината видях, от лазура изплува. Топлината ме сгря и лъча ѝ бленуван...
При тебе се завръщам всяка вечер, във тебе се събуждам и творя. На странни хора верен пристан вечен, качил на покривите птичите гнезда...
