Никополис ад Иструм

Никополис ад Иструм

Този прах
в Никополис ад Иструм,
уморен от плясък на криле,
е далечен глашатай на правдата, закона и мощта...

Копитата на варварски коне го стриха тук от кости и сърца
и удари от меч о щит и днес звънят в колоните порутени,
и пак в миражи от летлива мараня вихрушките люлеят
пера от бойни шлемове, патрициански тоги и презрителни очи,
и слънцето снишава своя блясък под лъстивото двуличие
в хитони на хетери, в призрачните тишини...

Но на кого
е нужен този дъх на древност днес
и кой
привидно премълчаното ще разгадае, и еха
от словото на скръбните пророчици ще долови?...

Безкрайността от приливите на безсмислието си
е уморена –
гъне се...

И бронзовите бикове на гибелта, неповратимо
пейзажа си от пепел прокопитили, се стапят
в кървящото и гнойно зарево на залеза...

Краде с пролазващ мрак въздишките ни алчното небе;
и в мисълта ни вековете се вгнездяват –
                                                        за пореден сън...

Но той все още не е наш!...

Там властвува Аид.
И никой Цезар няма нищо никога да промени,
додето земният ни страх и болките, и дотегливите надежди,
и дивият ни глад за щастие, и благосклонните мечти
безследно тънат и се стапят в свят,
                   неподатлив на жалкия ни плач
                            и на ранимите илюзии...

И ако днес
в Никополис ад Иструм,
сред рухнали колони, като сред архипелази от забрава, екнат стъпките ми,
то е – може би – защото
синята ми кръв
сред сферите е още стон от упорити ветрове,
и дъх от влагата на следдъждовните луни,
и звън от мускули, които с ведра дързост превъзмогват
упорството
на справедливата си принадлежност към прахта.