Онзи бавен сенокос под пясъчливите вечерници

* * *

Онзи бавен сенокос под пясъчливите вечерници
кърми още спомена ми
и на ударите
на сърцето ми приглася...

Виждам:
полунощ е там... Но съскат
острите коси... И луда смърт
вилнее в откосите... И не може
благост тежките врати на сънищата
               в милосърдието ми да притвори,
и да приюти
тъмните и свъсени мъже, защото
в тях бе и животът, и смъртта, а аз
в детската си изнемога все не смогвах
жилавия ход на ужаса
в любимите треви да понеса...

Сега,
избродил всички възрасти, разбирам:
изначален е
гибелният привкус на живота... И са вечни
кървавите му знамения – полягат
в еднакво ложе там и бряг, и бързащи води;
и се троши
черупката в гнездото, за да литне
в безкрая птицата;
и иде
от усойни бездни вятърът – по път без име
ароматите да отнесе...

И е тъй привично всичко...
                        Но защо ли

пари болка в мен от съсъка

на острите коси
и стенат
пясъчливите вечерници там?..
И защо
все смъртен ужас лази в дирите
на всички превращения
в света?