На сцената, щом угаснат светлините, в мрака, вечер, прекрачвам входната врата! В леглото ми, отпускам се, затварям си очите... И спомени нахлуват в моята глава!
В теб се влюбих, макар и да зная, ще отмине не всичко за мен. С правилата начисто играя, С допустим по-различен момент.
Как се получи, ти, приятелю, видя, че гаснат в мен наивните мечти? И вехнат забранените цветя в градината ми, знаеш ли го ти!
Ти огън си и не угасваш, ти неуморно все гориш, плътта обгаряш с поглед страстен, сърцата ни да подчиниш.
Все си казвам: човече божи, поживей за плътта си дива! Само с гола душа – не може. Само с голо сърце – не бива.
Твойта родна страна е превзета от безродници... И ни да рипаш по Балкана с озъбена чета, ни да траеш с народа си дрипав!
Щом в кацата ширата спре да циври с душа на недолюбена жена – разбирам, че премръзналите джибри ги чака смърт без мъжка топлина.
Издебва ме вривоопасна възраст, когато детонатор е скръбта... Минирани сърца край мен се пръсват, а моето сърце им е целта...
Спъва порива есен... Бърчи спомена хлад... Сякаш в минно поле си: ни – напред, ни – назад.
Поредната схватка жестока... Поредният спазъм свиреп... Изстискан, посечен до кокал, аз пак се завръщам при теб.
