9:11 Иска ми се никога да не съм обичала никого. Гардеробът проблясва в сиво, дъждът очертава силуетите на две фигури прегърнати в метаморфоза.
Родена в мръсотията, тя беше точно това – главата беше пчелен кошер, а очите – малки рани. Студена статика заемаше твърде много място в нея, въпреки че сърцето й е с уста като на топъл лъв.
Две очи. Усмивка. Безвремие. Среща. Случайност. Съдба. Поздрав. Невинност. Мълчание. Истина. Свян. Суета. ...
От всякога, от всякога по-дръзка, с безброй ножове във гърба, към себе си решила да се върна, с високо вдигната глава.
Писмо ще напиша до побелелия старец, в чиято щедрост вярват децата. От легенди и приказки големите знаят, че той живее нейде оттатък.
Ти само ми вярвай както преди, а аз ще остана твоето „вчера“. Както е рекло на вълната морето: – Само се успокой и ще бъда при теб!
Изморих се да бъда удобна на всички, едва стоя вече на тези крака. Дълго шиех като шивачка усмивки, ала своята рана не успях да закърпя.
От бурите в душата ми възкръснах, а тъй свирепо ме оголиха до кости, сърцето ми на облак се превърна, все по-тягостно ми ставаше, сиротно.
Безброй снежинки заваляха, и покриха черния асфалт, а уличните извисени лампи отразяваха света във бяло.
Не тичай след изпуснатия влак и не ругай, че времето не стига! Не се гневи, че някой ти е дал половината от туй, що ти се пада.
