Ще си създам паралелен свят. Където и най-лошите човеци, в герои добри ще се превърнат. Където лъжата ще бъде най-голямата истина.
Написах проза, така душата си шия. На пода оставих роза – изсъхнала, че самотно е в душата ми, да скрия.
Мечтая за оная любов от осемдесетте. С откраднати целувки. Наречете ме старомодна. Не ми пука.
И ето ме отново. Тук пред теб. Връхлитат те мисли. Изгарят те копнежи.
Обичам нощите с ясно небе. Звездите ми разказват красиви приказки за теб. Бавно избледнява облика ти блед.
Тя беше като кибритена кутийка. Рядка и необикновена. С любов бе гравирано сърцето й. Много се опитаха да запалят любовта, но все нещо грешно имаше.
За тези вечери, в които си сама. Забравяш да вечеряш, защото нямаш апетит. Но си наливаш вино.
Дръж далеч от мене тъмнината, която от душата ти изтича... ... и с дрезгав глас шепти безсрамно, че всичко мое до безумие обича.
Ела си на село, казваше баба, когато си тъжна и във забрава. Че там отново ще станеш дете, без грижи и с чисто сърце...
Къща, руини и празен двор. Борове вековни. Тишина. Катинари, като във затвор. Навсякъде бодили и трева.
