Ники гледаше втренчено през прозореца и повече от всичко на света искаше да излезе навън. В стаята се задушаваше. Миришеше на лекарства, застоял въздух и тъга, защото и животът му беше тъжен...
Лека усмивка се приплъзна по старческото лице и омиротвори до скоро неспокойната му дрямка в дълбок сън. Напрежението изчезна, дишането стана равномерно, а в полутъмната стая изведнъж се разля меко сияние. То се заигра с удължените сенки, надникна във всяко ъгълче на стогодишната къща, сякаш за да научи тайните й...
– Докато съм главен редактор, този материал няма да види бял свят! Може и да сме в извънредно положение, но правилата са същите! Имате пълната свобода да пишете срещу всеки, стига това да не е собственикът на медията, или някой от топ-рекламодателите ни, а болницата за нас е касичка за пари! Ясно!!!...
