Сънищата на разума: истории на лудостта в българската проза

„Сънят на разума ражда чудовища” твърди един прочут офорт на Франсиско Гоя. Извън политическите послания на творбата, отнасящи се до съвременната за художника испанска действителност, наименованието ѝ носи внушенията за гибелното въздействие, което доминацията на неконтролираното несъзнавано има над разума. Нещо повече, разумът е приел облика на човешко същество, идентифициран е с човека и човешкото – трактовка, естествена в контекста на просвещенския ХVІІІ век, а символичният му сън отваря вратата за нахлуването на уродливите чудовища на не-разумността, тоест на не-човешкото. Диалогът, носталгиите, спорът на Умберто Еко с подобна интерпретация са симптоматични за крайно прагматичния, утилитарен и унифициращ ХХ век и съществени за хода на по-нататъшните разсъждения.

Художествената литература често пренапряга границите на нормалността, поставяйки на изпитание постулатите на практическия разум, на общоприетото поведение и мислене за човека и света, а нерядко и престъпва тези граници, отпраща героите и сюжетите си в пространствата на лудостта. Задачите, които литературата поставя и/или решава чрез лудостта, са от екзистенциално, социално, нравствено и психологическо естество. Лудостта е обикнато поле за експерименти, доколкото предоставя широки възможности за повдигане на иначе неприемливи, често непозволени и подлежащи на идеологическа санкция въпроси, тя е антисистемна и контраадаптивна, подривна спрямо съществуващия ред. Лудостта в литературата е не само проявление на несъзнаваните и опасни за света на разума и реда желания, на изтласканите извън обсега на съзнаваното инстинкти, но и на възможността (понякога единствена) за вербализация на съкровените, потиснати или неосъзнати стремежи към свобода, социална справедливост, висока нравственост. В полето на фикционалното тя е и средство за постигане на смисъл отвъд пределите на ежедневния практически опит, начин да се надхвърлят ограниченията на приеманото за нормално, за да се назове неназовимото, да станат явни най-съкровените импулси, да се оспори непоклатимият на пръв поглед категоричен императив на здравия разум. В този смисъл хоризонтите, които лудостта предлага, се припокриват с една от функциите на художествената литература: да бъде контраадаптивен фактор срещу подредения и нормативно обработен свят, тъй като именно чрез нея се реализират „бягствата” от отегчителните всекидневни самоличности, осигурява се излизането от баналността на живота, доколкото литературата винаги е била в състояние да взривява очевидното и да поддържа алтернативни светови преживявания. Или ако може да се твърди, че литературата е форма на свобода, изпитание на онтологичната несигурност на човешкото битие, отвързване от кола на колективната сигурност, „обезумяващо” политане в тъмното, раззинало се в самите нас, то именно лудостта ѝ предлага максимални възможности в тази посока. Лудостта не просто проблематизира нормалността, а сама често бива оценностявана в художествените текстове чрез разместването на позитивно-негативната натовареност в опозитивната двойка нормалност–лудост, за да бъде представена като мяра – в народопсихологически, социален, ценностен, нравствен или екзистенциален аспект.

Настоящото изследване си поставя за цел да изгради цялостна концепция за лудостта в българската следосвобожденска проза, като проследи функционирането и употребите ѝ в рамките на един век – от средата на 80-те години на ХІХ до средата на 80-те години на ХХ век.

Това предполага да се анализират и интерпретират:

– Функциите на лудостта в наративите за националноосвободителните борби;

– Проявленията ѝ в отношенията между човека и институциите в новата буржоазна държава;

– Своеобразната субституция на липсващите в българската културна и литературна традиция фигури на шута и юродивия;

– Вариациите на мотива за войната и лудостта;

– Интерпретативните стратегии за лудостта в творчеството на представителите на следвоенния български авангард и последващите ѝ трансформации;

– Отношението лудост–идеологема в българската проза след Втората световна война;

– Мястото на лудостта в сблъсъка между цивилизацията на словото и цивилизацията на образа като фундаментален проблем на съвременното общество.

Вътре в тези проблемно-тематични гнезда се проследява динамиката в интерпретациите на лудостта от началото на нейната белетризация през 80-те години на ХІХ век, като е направен опит да се набележат, откроят и обобщят различните по своята типология нейни литературни версии.

Авторът