Книги проза от бургаски автори за Годишния преглед ’2023

Книгите, които ми бяха предоставени за рецензиране, са 14 на брой (една от книгите, по препоръка на организаторите на прегледа, е извън конкурса). Жанровата им природа е разнообразна: два романа, шест сборника с разкази, една книга с критика, една книга за деца, четири документални издания, една краеведска сбирка. Основната част от книгите са публикувани от бургаски издателства: “Либра Скорп” – пет, “Знаци” – четири, “Балтика 2002” – една, “Кария 2020” – една, “Информа принт” (Бургас)/ “Марам” (Несебър) – две. Една от книгите е дело на издателство “Изток – Запад”.

Изданията ще представя в реда, зададен от приемно-предавателния протокол.

Иван Сухиванов “Апотеоз на радикалния обрат” (“Либра Скорп”, 2022)

Иван Сухиванов е добре известен автор, поет, прозаик, критик и журналист, редактор на списание “Море”, утвърдил се със значителен брой книги, между които поетическите сборници “Лакуни” (2000), “Ексил” (2010), “Томи. Нощна смяна” (2014), “Нямо кино” (2015), “Непревзето море” (2018) и “Да бъдем силни поети” (2021), сборниците с разкази “Къси истории” (2005), Бягства” (2011), “Стилът на невъзможното” (2016), “Обратно броене” (2018) и “Хендрикс и още свобода” (2019), пиесата “Пришествия в загубеното време” (2020), и литературно-критическия сборник “Ходове на въображението” (2009).

Утвърден като разпознаваемо присъствие не само в бургаската, но и в националната литература, той е лауреат на впечатляващ брой престижни награди, между които “Пегас” (за активно участие в националната литературна периодика, 1997; за поезия, 2000; за проза, 2013 – плакет), наградата за поезия “Никулден” (2000), националната награда за поезия “Христо Фотев” (2016), наградата за поезия “Христо Фотев” на Община Бургас (2010, 2013, 2022 – плакет), за нехудожествена проза “Петко Росен” (2009). Отличаван е и с множество номинации за други авторитетни конкурси.

Под изразителното заглавие “Апотеоз на радикалния обрат”, в което несъмнено присъства заявка за манифестно писане, Иван Сухиванов е събрал свои литературнокритически статии с разнообразен жанров характер. Основната част от включените заглавия са рецензии на актуални издания, които представят оперативната критика на автора (като “Името на неделята”, “И корабът пътува”, “Пет реконструкции Неделчеви”, “Подир сенките на литературата”, “Новата “Страница”“), но в същия формат са написани и коментари на произведения от по-ранни периоди, които, от своя страна, се разделят в съответствие с водещата си идея на литературонисторически (като “Цветан Марангозов. Фигури на отсъствието”, “Път през годините: факт и фикция”) и литературнотеоретически (като “Елените” – развоят на прочита”). Към така оформящата се комбинация от текстове са привлечени части от докторската дисертация на автора (“Арто – драматургът на радикалната утопия”, “Лудостта – виртуалност без език”, “Мистификация и идентичност в “Лозунги” на Мария Судаева”), както и текстове с трудно определим жанр, които бих квалифицирала като “идеи”, или може би, следвайки примера на Монтен, като “опити” (например, “Драматургия на бунта”, “Епиграфи в “Старопланински легенди”“ и “Досието като мета/литературен образец”). С оглед на описаното жанрово многообразие, лаконичното представяне на книгата от Светлозар Игов, отпечатано на задната корица, което настоява за поставяне на включените текстове в общата категория “кратка рецензия “, е по-скоро подвеждащо. Затова пък оценката на Игов за авторския почерк на Сухиванов с квалификации като “изградени критически критерии и апаратура” и “изразителен индивидуален критически език, отличаващ се с лапидарност и интерпретаторска прецизност”, е неоспорима като точност и валидност. Освен всичко останало, и защото независимо от разнородността на съставящите я текстове, книгата постига своята едновременно спотаена, но и достатъчно осезателна свръхцел – да конструира критическата фигура на автора. Бих казала, с риска да наруша ограниченията на строгата жанрова класификация, че “Апотеоз на радикалния обрат” е критически автопортрет на Иван Сухиванов.

Подобен жест гарантира на автора усещане за осъщественост, защото, на първо място, книгата безотказно се превръща своеобразно негово огледало (както е при която и да е проява на авторефлексивно творчество), но също и защото образът, който вижда в него, засища с изчерпателност и пълнота, с многообразието на постиженията. Същевременно, същото решение носи и значителен риск – книгата на Сухиванов е съвършена илюстрация на общоизвестната, поне от Менандър насетне, максима, че стилът, това е човекът. При всичките несъмнени качества на сборника, в който са демонстрирани висок професионализъм, буден интелект, остър критически поглед, ефектен и ефективен (в ред случаи блестящ) изказ, в него има нещо недонаправено и ръбато. Отделни тези, инструментализирани основно като предизвикателство, макар и респектиращи със своята оригиналност и радикалност, страдат от чувствителен аргументационен недостиг. Осезателна е липсата в изданието на въвеждащ (или завършващ) текст, който да заяви и аргументира намеренията на автора. При по-голямата част от включените текстове липсва информация за предходната им публикация, там пък, където тя е предоставена, не отговаря на критериите за библиографска прецизност. Досадно впечатление правят серията технически и правописни грешки.

Независимо от тези недостатъци, “Апотеоз на радикалния обрат” е ценна и полезна книга, която набавя богата информация и провокира плодотворни идеи (дори и като оправдано желание за спор с предложените постановки). Сериозно постижение за автора си, сборникът внушава респект към неговия творчески потенциал.

Стоянка Павлова “Хляб и злато” (“Либра скорп”, 2023)

“Хляб и злато” е поредна публикация на Стоянка К. Павлова след сборниците разкази “Орисия” (2007) и “Сред снежната пустош” (2014), пътеписа “Австралийска приказка” (2009) и краеведското издание “В търсене на себе си” (2019). Освен на самостоятелни издания, тя е автор на многобройни текстове, включени в алманах “Реката” (Силистра, – 2003, 2006 и 2012), в сборниците “Ветрилото на дъгата” (2010) и “Многоточие за бъдеще” (2013), “Алманах – поезия и проза – Тутракан (2019), Антология “Албена ‘2019”, сборника “Рисунки в жълто” (2020), в списанията “Форум” и “Събор на преселението” (2021). Павлова е носител и на значителен брой литературни отличия, между които се откроява Първа награда в конкурс на сайта “Около света” (2010) и трето място в национален литературен конкурс “Разказ за съвременното българско село”, организиран от Дом-паметник “Елин Пелин”.

“Хляб и злато” е поредно издание от тазгодишната бургаска продукция прозаични творби, която заявява етнографски подход и се базира на устни разкази. Жанрово самата авторка квалифицира книгата си като сборник разкази, но същевременно я представя и като опит за съхраняване на паметта на бежанците от Одринска Тракия. Като основен източник Стоянка Павлова упоменава своите приятели от клуб “Пристанище Бургас”. По този начин тя изначално разколебава жанровата природа на сборника, защото мислен като документален, той би следвало да бъде верен на свидетелските спомени или повествования, докато категоричната квалификация “разкази”, изнесена в заглавна позиция, говори за ориентация на писането й към сферата на фикционалното.

Двойната заявка е подвела самата авторка, която, макар и декларирала автентичността на разказаните истории, се оставя на инерцията на едно доста свободно фабулиране. Няма яснота откъде идват посочените времеви ориентири. Първият разказ уточнява като начало на историята “някъде около 1700 година”, после се съобщават 1873 г. и януари 1878 г., за които се намира косвено обяснение. Не особено документално звучи следващият разказ “Покажи ми теменугите”, чието начало гласи: “България, Средата на деветнадесети век, В едно странджанско село”, а финалът е отнесен към “Турция. След близо век и половина”. Освен объркващото съвместяване на точни и приблизителни датировки и уточнения на топосите, достоверността на историите се компрометира и от самия маниер на разказване, в който привидно свидетелски описания са съчетани с откровено типови сюжети, по-често от фолклорен хакактер (крадене на български девойки от турци, хвърляне от високи скали в защита на вяра и чест), но също и от репертоара на литературните клишета (идеализации на селския бит, захласване по творческия гений на млади момичета, разточителни етнографски екскурси).

Ще дам само отделни примери: ефектната, но твърде наивна ситуация, от първия разказ, където в процеса на трудно раждане, което извиканата на помощ акушерка магически облекчава с единично наместване на плода, самата акушерка запява песен, цитирана дословно в разказа, и обстоятелствено разказва на родилката за нейния смисъл, а години по-късно, вече като изселница, родилката ще си спомня дословно стиховете от песента. В същия разказ героят-турчин, бащата на детето, отблагодарявайки се на акушерката, по време на Руско-турската война я информира за наближаваща опасност и я съветва да бяга, като споделя, че “след войната” самият той ще бяга със семейството си към Турция – интересно откъде е можел да знае какъв ще е изходът от войната. В разказа “Търчил” спомените на момченцето са неправдоподобни, предвид твърде ранната му възраст. Неубедителни са и лирическите отклонения в частта “Където тревата танцува” от цикъла “Комитски невести”. Голяма част от диалозите, възпроизведени в разказите, са твърде изкуствени, пак така неубедителен е и повествователният глас – по правило приписван на различните герои-разказвачи, той остава еднотипен, прозрачно присъщ на авторката. Същевременно, в хода на повествованието гледната точка често се мени, което в много случаи затормозва разбирането кой всъщност разказва. Към тези грапавини се прибавят и смущаващи пропуски от езиков характер – правописни и пунктуационни грешки, стилистични неточности и шаблонни изрази.

Динко Динков “Богородични морета” (“Либра Скорп”, 2023)

Заглавието е поредна авторска изява на Динко Динков след стихосбирките “Морска колония” (2010), “Гмуркачът” (2014), “Хубава Яна” (2016) и “Непоискани дълбини” (2017), както и на сборника разкази “Уморен” (2015).

Новелистичинят сборник “Богородични морета” рязко се откроява не само от основната част творби, представени за прегледа, но и спрямо актуалния “мейнстрийм” в българската литература. В същото време, той е в синхрон с една нейна по-частна тенденция, която все по-осезателно заявява присъствието си, освен заради положителната алтернатива, която предлага, но и благодарение на значимите автори, които я задават, като Емилия Дворянова, Теодора Димова или Деян Енев. Става дума за решителното отваряне на националната ни литература към хоризонта на духовното и по-конкретно към учението и практиките на християнството.

Нетипична е книгата на Динков и с това, че авторът й избира да я положи в зоната на тип творчество, което по договореност наричаме “бавна литература” – писана с усърдие и всеотдайност, тя повелява, като противодействие на трескавата забързаност на настоящата ни действителност, да бъде четена внимателно, с грижа за всяка подробност, защото в противен случай се оказва невъзможно да се стигне до смисъла на цялото. Същото излъчване има и пестеливото, но респектиращо с майсторството си художествено оформление на книгата, дело на Яни Хрисопулос. За щастливото усещане от изданието допринася и превъзходната издателска работа по дизайна, а и очевидната му обезпеченост с професионална коректорска намеса. Отбелязвам последното, защото за жалост значителна част от предоставените ми книги са демонстрация на не така безукорна издателска практика.

Посветени на морето, към чиято стихия авторът проявява феноменална чувствителност, разказите от “Богородични морета” говорят със завладяваща убедителност за човешката следгрехопаденческа участ, за свобода и угнетеност, за красотата, природна и човешка, но и за нагона към разрушаването й, за благородство и себичност, за смирение и хюбрис, за вяра и неверие – всичко това артикулирано с разпознаваемо физиономична стилистика, увенчана с аурата на легендарното, която поражда осезание за досег до територията на чудесата и светостта.

Макар и да е представена като сборник от самостоятелни разкази, книгата внушава присъствието на дискретни, но ясно доловими центростремителни енергии. Наличието им е експлицирано във финалния текст, където мрежата от деликатни реминисценции към отделните разказани истории дооформя окончателно постепенно изгражданата с тяхна помощ цялост, крепена до този момент единствено върху подпорите на споделения им морален патос.

От специализирано наратологична гледна точка в книгата на Динков могат да се открият отделни несръчности, проявени главно при боравенето с времевите ориентири на повествованието. Бих препоръчала туширане на отделни моменти, в които авторът залита към декларативност и дидактика. Но това са дефекти, които се появяват и при най-опитни писатели, а и биват разпознати единствено когато всичко останало в един художествен текст е безспорно. Споменавайки ги в името на професионалната коректност, все пак ще обобщя, че във всяко друго отношение “Богородични морета” е забележителен творчески успех и заслужава да му се осигури адекватна публичност.

Тони Кисьова – Хуба “Разровени въгленчета” (“Либра Скорп, 2022)

Сборникът разкази “Разровени въгленчета” на Тони Кисьова-Хуба е поредна книга на авторката след “Родени от жарава” (2022). Близостта в заглавията очевидно не е случайна, защото водеща идея на авторката е за огъня на любовта и надеждата, който пази в сърцето си и искрици от който чувства призвание да раздаде на хората. Като естествено продължение на предходната книга, авторката е писала “Разровени въгленчета” с искреното желание да възвести доброто и хармонията в света, да вдъхне на читателите си увереност, че независимо от изпитните и болките на битието, животът е благословен дар, който трябва да бъде приет с благодарност.

Изданието прави добро впечатление с безупречната си композиция. Малка по обем, книгата се състои от кратки, компактни разкази, които естествено преминават един към друг и се възприемат като своеобразен напев, тъй като в основната си част те не само напомнят за устойчиви народнопесенни мотиви, но и действително зазвучават като припяване по позната мелодия при периодичната ритмизация на изказа в хода на повествованието. Несъмнено е, че Тони Кисьова има разказваческа дарба. Читателят може лесно да си представи написаните истории като устна реч – повествованието пази дъха на изговарянето и интонационните му извивки. Което е сериозно предимство, защото така посланието придобива допълнителна ефективност. А е важно да бъде осъществено, защото апелира към позабравени духовни ценности – доброта, милосърдие, съпричастност към ближния, щедрост, стоицизъм, безкористност, всеотдайност. Там, в света на човешкото благородство, стават чудеса, сбъдват се мечти, любовта среща подходящите хора, някога като отговор на несподелен копнеж, друг път неочаквано, внезапно, като светкавица, която осветява живота на двамата веднъж завинаги, трети път трябва да бъде смирено и търпеливо изчакана, за да поправи някогашни грешки и да излекува дългогодишни сърдечни рани. За въздействието на разказите спомагат и пестеливо въведените фантастични елементи (за невестата-самодива, за заровеното злато, което само излиза срещу Симоновден, за синьо-зелените очи на Елмаза, девойката-вълчица, за Челебийчето, момък и змей, залюбил Дена). В избрани случаи авторката си позволява известен дидактизъм, като извежда поука на финала на разказите си, но деликатно и ненатрапчиво, без да настоява за задължително формулиране на нравствения урок. Моралът на разказите се налага от само себе си.

В сборника, който позволява да бъде оценен като успешен, се забелязват отделни артикулационни неравности, които при по-старателна редакторска намеса биха били избегнати. Отбелязвам това, въпреки че точно в тази книга недоглежданията са незначителни като брой и не могат да накърнят достойнствата на книгата, защото високия етос на разказите повелява грижовност и усърдие и към самите тях.

Румяна Емануилиду “Приказните хора” (“Знаци”, 2022)
Румяна Емануилиду “Вечните времена на Петър Слабаков” (“Знаци”, 2023)
Румяна Емануилиду “Един завет на Георги Шагунов” (“Знаци”, 2023)

Следващите три книги от продукцията на отчитания период са с общо авторство и виждам като уместно да ги представя заедно, защото макар и с различна тематика, те споделят общи характеристики и предразполагат към паралелен критически прочит. Дело на Румяна Емануилиду, отдавна утвърдена авторка с многостранни литературни и журналистически изяви и забележителна продуктивност, и трите издания имат документален характер. Обект на проучване и документиране са театърът за деца и кукленият театър на Бургас (“Приказните хора”), именитият актьор Петър Слабаков (“Вечните времена на Петър Слабаков”) и многозаслужилият композитор и културен деец Георги Шагунов (“Един завет на Георги Шагунов”).

Първото издание се заявява с подзаглавието си като кратка история на театъра за деца и кукления театър в Бургас от 1930 до 2022 година, но със стремеж към изчерпателност е очертана и неговата предистория и са представени начинателите на театралното дело в града със специален акцент върху фигурата на Кръстю Сарафов. Нататък се прави опит да бъде реконструирано развитието на детско-кукленото театрално изкуство, с проследяване на постановките сезон по сезон. Следва разделът “Театрална легенда”, в който са включени (части от) публикации и изказвания на внушителен брой театрали и културни дейци с широк спектър на специализация, с обособяване на самостоятелен блок от интервюта на режисьорката и директор на бургаския куклен театър Христина Арсенова. Следва списък с наградите на театъра от международни фестивали, разделът “Тетрални акценти”, в който са документирани 16 постановки, репертоарът на театъра от сезон 1954/1955 до 2022 година и библиографска справка за публикациик, свързани с историята на театъра.

“Вечните времена на Петър Слабаков” е второ, актуализирано издание на “Петър Слабаков, който знае 3 и 3000” (2004), което излиза след няколко допечатки на първото (според сведение на авторката) и, както самата тя обяснява, различното в тази нова книга е, че “го няма Петър Слабаков”, както и повечето от останалите герои на предходната, но са прибавени спомени на значими личности от състава на Театър АБ, от чието основаване през 2023-а се навършват 65 години. Изданието е стабилно обвързано с годишнини – освен споменатата, незаобиколим повод за появата му са стогодишнините от рождението на Юлия Огнянова и на самия Петър Слабаков.

Съдържанието се състои от лични спомени на Слабаков, които очертават гръбнака на своеобразна подборна (авто)биография, интервю с него, спомени на негови колеги, актьори и режисьори, като Леон Даниел, Вили Цанков, Юлия Огнянова, Иван Кондов, Доси Досев, Иван Теофилов, Димитрина Савова, Иван Андонов, Пепа Николова, Мария Статулова и др., филмография на актьора, в която присъстват ленти, архивирани в националната филмотека, списък с останалите му кинематографични участия и библиография на статии за него, публикувани от 1963 до 2003 г.

Третото издание, чието пълно заглавие е “Един завет на Георги Шагунов. 24-ти пехотен полк и неговия капелмайстор”, е също второ, преработено и допълнено издание на предходна книга, излязла под заглавие “Георги Шагунов – само два тона за мен” (2008). Героят на книгата е забележителна фигура, чието място в националната памет е гарантирано от най-популярната му творба, знаменитата маршова песен “Един завет”, както и от авторството на не така популярния, но с несъмнена историческа стойност, “Химн на Независимостта”.

В книгата са включени няколко текста, които задават контекста, в който да бъдат осмислени ролята и заслугите на Шагунов (“24-ти Черноморски полк”, “Военната музика в Бургас”, “Независимостта на България и 24-ти Черноморски полк”, “Духовите оркестри – начало на следосвобожденската музикална култура”), други, които са посветени основно на Георги Шагунов, хронология на подборка от събития, с които се е поддържала паметта за него в по-непосредственото минало, информация за негови потомци, издирени от авторката с помощта на Интернет, и библиография на публикации от 1928 до 2008 г., които се отнасят до Шагунов.

И трите книги са реализирани като качествени издания с представителен вид, снабдени с богат документално-илюстративен материал. Осъществяването на несъмнено добрият замисъл, вложен в тях обаче, е противоречиво като резултат. Ще дам пример с “Приказните хора”. От една страна, книгата побира огромен обем информация, съответна на обекта на проучване, и по принцип би следвало да даде гаранции за нейното съхраняване. От друга, обаче, начинът, по който тази информация е представена, не може да послужи като надежден източник за следващи изследвания – на първо място, защото за определящата част от включените текстове липсва яснота за оригиналната им публикация (например, при интервютата най-често фигурира само името на интервюиращия, някъде е означена годината, друг път медията, но в нито един случай предоставената информация не съответства на стандартните изисквания за библиографска акуратност). Документираните постановки са представени с непълни данни, така че на практика не са изработени необходимите досиета, отговарящи на изискванията за архивиране.

Аналогични са слабостите и на останалите две книги, в които комплектуването и подреждането на включените текстове е проблематично и често създава впечатление за произволност. В нито едно от изданията не личи ясна стратегия на изложение, следствие от което е по-скоро журналният им характер. За този ефект допринася и смущаващо неравностойния обем на отделните текстове. С оглед евентуалната полезност за бъдещи изследвания, което би следвало да бъде главната цел на всяко документален издание, по-скоро затормозващ ефект може да се очаква при публикуването на различни, частично препокриващи се версии, защото работата с тях предполага допълнително отсяване на предоставената фактология и прави използването им малко вероятно. И в трите издания библиографията не отговаря на стандартите. Изборът за хронологичното подреждане на публикациите има смисъл дотолкова, че да ориентира читателя за динамиката на интереса към съответната тема, но ги прави практически неизползваеми, особено с оглед на непоследователното вместване на имената на авторите (в началото или по средата на библиографските данни). Озадачаващо е защо в книгата за Слабаков библиографията приключва на 2003 г., а за Шагунов – на 2008 г., очевидно са използвани тези от предходното издание без да бъдат актуализирани.

Наистина е жалко, че обещаващите начинания, вложени в коментираните три книги, са останали недокрай реализирани.

Ирина Папанчева “Брюксел, разголен” (“Знаци”, 2022)

Романът на Ирина Папанчева предизвиква изначален интерес, тъй като авторката е натрупала внушителни кредити от предходните си изяви – няколко книги, между които повестта “Почти интимно” (ИК “Кронос”, 2007.), за която е получила награда от конкурса “Южна пролет – 2008”, и романите “Анабел” (ИК “Жанет 45″, 2010), “Перо от пеликан” (ИК “Жанет 45″, 2013) и “Тя, островът” (“Труд”, 2017), първият от които е бил номиниран за Конкурса за съвременен български роман на фондация “Елизабет Костова” и издателство Open Letter Books към Университета в Рочестър, САЩ. Между активите на Ирина Папанчева се открояват дългогодишните й ангажименти в структури на Европейския съюз в Брюксел и участието й, като една от десетимата европейци, избрани с конкурс за есе на фондация Felix Meritis, в публична дискусия, проведена в Амстердам, на тема “Новият космополит”.

“Брюксел, разголен” е квазибиографичен роман, който разказва вълнуващата история на млада българка, назована подсказващо Ирис, решена да намери своето място в Брюксел. Сюжетът е изпълнен с многобройни житейски изпитания и обрати. Героинята попада в различни среди и най-разнообразни ситуации, което превръща живота й в своего рода авантюра. Кариерата й, започнала от плахото начало със стаж в Европейския парламент, преминава през поредица от отстъпления и нови пробиви, но запазвайки решително възходящата си посока, маркирана и от промените в местоположението на жилищата, обитавани от героинята – от скромни стаи в неугледни и компромисни квартали, към все по-луксозни жилища във все по-привлекателни и престижни райони.

Структурата на романа е оригинална и съответства на характера на сюжета. Освен първата и последната глава, които са написани от името на героинята, останалите са посветени на други персонажи, които се включват със своите собствени истории, но това са все хора, с които Ирис се среща по волята на съдбата, така че косвено отново нейната персона е във фокуса на събитията. Героите са от най-различни народности с несъвпадащи убеждения и манталитети, истински космополитен свят, своеобразен емблема на съвременен Брюксел. Достойнство на романа е представянето на града с неговата характерна атмосфера, със забележителностите му, с най-популярните му места, но също и с по-специфични топоси, известни само на посветени,. Всичко това превръща романа в интригуващо и увлекателно четиво. Разбираемо, отгласите от публикуването му са многобройни и възторжени, между рецензентите се виждат имена на авторитетни писатели и критици.

На фона на така оформилата се благоприятна оценка за романа, за съжаление ми се налага да заявя и личните си критически забележки. Ще започна от заглавието, което – очевидно избрано заради предполагаемия си “прелъстителен” ефект – е по-подходящо за публикация в жълтата преса. Освен това, то не е и достатъчно съответно на съдържанието на романа. Несъмнено, бюрократичен Брюксел е показан “отвътре”, откъм нелицеприятните му своеобразия, но целият репертоар от възможни лични съдби и взаимоотношения, които се отнасят до решените да правят кариера в него, е отдавна добре известен, както от различни информационни потоци, така и от литературата – ще спомена поне романа на Роберт Менасе “Столицата”, отличен с най-престижната награда на Германската издателската гилдия по време на Франкфуртския панаир на книгата през 2017 г., и “Опитът” на Русана Бърдарска (2000), спечелил конкурса “Елизабет Костова” в същото издание, в което е била и номинацията на Папанчева. В този смисъл, не е останало кой знае какво за “разголване”, освен на героинята-повествовател.

Лично мен ме смути маниерът на писане на Ирина Папанчева, непремерените демонстрации на самочувствие и неовладян нарцисизъм. Притесняват ме и клишетата, с които са представени значителна част от героите (настойчиво описани като “млади, образовани, говорещи езици”) или събития (“С хората, загинали в Париж, умря и част от мен. Всички бяхме жертви. Всичко.” (с.230) и ситуации (“Започваме с аперитив –- и някакви мезета. Следва меню от четири-пет ястия. Толкова е елегантно, изящно, класно шампанско, кава, бяло порто. Често има нает шеф за вечерта, което я прави още по-специална. Разговорите са леки, спокойни и обогатяващи. Говорим за ресторантни, хотели, спа комплекси, плановете ни за почивка.” (с. 167) Като неуместни ми се виждат и част от описанията на забележителностите на Брюксел, които притеснително приличат на страници от туристически гид, както и сведения за изтъкнати личности, форматирани като статии от Уикипедия.

И още нещо, за което наистина недоумявам, предвид възторжените отзиви за романа, защото не мога да повярвам, че никой не е забелязал колко небрежно е написан – с натрапчивото повторение на “мултикултурализъм”, “емблематичен”, Един таван на зала е описан като “триъгълен конус” (Sic!, с. 194), за райграса в нечий двор се уточнява, че бил зелен (с. 23), пише се за “спорадичен контакт”, за това, че по телефона била “дистантна и неуловима” (с. 47). Наблюдават се множество случаи на несъгласуваност (говори се за стая, която е наела, после се уточнява, че “то се състоеше от всекидневна с още едно ниво над... и друга стая...”). Споменава се някаква Сесил, която на следващата страница вече е наречена Селин (с. 154-155). Първото впечатление от някаква квартира се конкретизира като “взрения в стената прозорец” (каквото и да значи това) Допуснати са немалко правописни и граматически и огромно количество пунктуационни грешки. Очевидно е, че текстът е издаден без намесата на редактор и коректор, но отговорността за подобни недоразумения е преди всичко на авторката, особено когато многократно е изтъквала (по повод на своето alter ego Ирис) забележителната си езикова компетентност и смайващата си обща култура, констатирани с възхищение от всички, с които е била в контакт, без изключение.

Александър Иванов “Куцо и хвъркато” (“Балтика 2002”, 2023)

Сборникът разкази “Куцо и хвъркато” е дебютна книга на Александър Иванов, млад автор, чийто основен професионален ангажимент е в областта на програмирането и изкуствения интелект. Той има докторска степен по информатика и е гимназиален и университетски преподавател по дисциплини, съответни на квалификацията му. От информацията, налична в Интернет, се разбира, литературният му талант се е проявил още в прогимназиална възраст, откогато са и първите му публикации, но впоследствие интересите му са се преориентирали и едва през последните години отново се е проявила страстта към писане. Самият той, в интервю, определя разказите си като “нестандартни” и признава, че се затруднява при определянето на жанра и темата на сборника, защото част от разказите са по-скоро хумористични, други сатирични, а трети – сериозни. Като обединяваща ги характеристика авторът изтъква алегорията – избор, предпоставен от желанието му да избегне “конкретика, която би ги направила твърде контекстуални за мястото и времето на писане”. Все пак той окачествява творческия си метод като магически реализъм (неправилно определяйки го като жанр) и аргументира избора си с пиетет към Йордан Радичков и влияние от неговото писане.

Разказите на Александър Иванов наистина са нестандартни. Героите му са странни същества (например еднорози), а в много случаи са понятия (Всичко, Някой, Никой и Никои, Депресия, нашисти и вашисти) или местоимения (Той), представени като антропоморфни същества, едновременно и персонализирани, и откровено невероятни. Авторът споделя надеждата си читателите му “да бъдат пренесени в една по-различна, фантастична вселена, в която да срещнат същества, излезли от дълбините на ума.” Сюжетите най-често търсят ефектите на шокиращото и абсурдното, което определя подчертано оригиналния им характер. Неизбежно обаче в тях са се промъкнали и широко експлоатирани мотиви (напр. “Човекът в огледалото”).

Авторът заявява, че разказите от сборника били написани в рамките на няколко дни, още през 2016 година, когато той не е имал сериозни намерения да ги издава, но през настоящата година, съвсем инцидентно (налагало му се да подготви някакъв учебник), решил все пак да ги публикува, като съчетае двете начинания. Че разказите са писани набързо и че публикацията им е инцидентна е повече от очевидно. В ред случаи са допуснати изрази, лишени от смисъл или твърде съмнителни като послание: напр. “... чу женски стенания. Еднорогът разбра, че жена изневерява на мъжа си (само срещата с любовника предизвиква стенания, за хвалба)”; “...видя, двама мъже да бият сина на една майка”; “пролетно време вадеше пресен лук и череши”). Текстът е изпъстрен с пропуски и грешки, на места изреченията са с компрометиран синтаксис (“изхаби една кутия клечки за уши за почистване”; “Всичко беше добре, но един дойде беда”;). В същото време, изданието демонстрира впечатляваща авторска самонадеяност, тъй като Александър Иванов си е присвоил и ролята на илюстратор и автор на корицата. Впрочем, по ирония, в един от разказите героят му, готвейки се да разкаже “най-страхотната история на света”, споделя, че предната седмица се бил “скарал с думите”, защото напоследък пишел много и думите се оплакали от тормоз, но той не им обърнал внимание. Резултатът от тази провокативна заявка е разказ, е оформен като несвързани фрагменти, произвеждащи единствено нескопосан нонсенс.

В анонса към изданието авторът декларира, че се е опитвал да не си налага “никакви ограничения в каквото и да било отношение” и заявява очакването си то да хареса на “хора, които обичат нестандартното”, вероятно по-млада аудитория, но да посрещне и по-широк читателски кръг в света на своето въображение. Вероятно ще е добре да осъзнае, че творчеството, уви!, е в най-голяма степен въпрос на ограничаване и дисциплина, а “свят” предполага безусловно и “ред”, докато в неговата книга властва произвол, който трудно би намерил съмишленици.

Любомир Калудов “От змей злато” (“Изток – Запад”, 2023)

“От змей злато. Истории на един бежанец от Тракия” e поредна авторска изява на Любомир Калудов, който, макар и хирург по професия, е натрупал забележителен творчески актив, включващ стихосбирките “Римувани фотоъгли” (2000) и “Склад за стари чувства” (2005), сборниците с разкази “Скъпи Тъпчо” (2009), “Големите и малките реки” (2020), отличена с наградата “Златен Пегас”, както и самостоятелни фотоизложби в Италия и България. Авторът има също публикации в електронни и печатни медии, като “Либерален преглед” и “Епицентър”, вестниците ”Дневник”, “Труд” и “Черноморски фар”.

Малка по обем, съставена от единайсет кратки разказа с пределно лаконични заглавия, книгата представлява превъзходно структурирана цялост. Първият разказ, “Бежанците”, играе ролята на пролог. В него узнаваме предисторията на събитията, които ще се разгърнат пред очите ни, и се запознаваме с Янко Маджура, централния персонаж, около когото по един или друг начин се оказва ориентирано всичко останало – хора, отношения, произшествия, успехи и провали. От втория разказ, озаглавен “Змеюва къща”, започва същинската история, чиято траектория, маркирана от колебания и лъкатушения, отразяващи обратите в съдбата на един или друг от героите, стига до проясняващия финал в разказа, чието заглавие повтаря заглавието на книгата. Така мотивът за “змейското”, заедно с този за златото, принаден към него от легендата, преминават през цялостната тъкан на съставните повествования, за да оформят перфектен кръг с помощта на ненатрапващо се начално-финалното повторение.

За забележителни писателски умения говори и овладеният от Калудов специфичен маниер на повествование, при който всеки следващ разказ добавя някакъв допълнителен елемент от непрестанно изграждащата се обща история, конструирана от отделни, привидно несвързани разкази, чиято последователност причудливо размества естествената хронология на събитията. По този начин, подобно на подреждането на пъзел, постепенно се прояснява общата картина, обществено-политическият контекст, връзката между различните герои, своеобразията на характерите и нагласите им, всичко това вписано в безрадостната участ на бежанците, разпънати между необходимостта да си изградят нов дом и все по-изтляващата надежда, че ще могат един ден да се завърнат по родните си места. Измъчени, оцеляващи единствено благодарение на трудолюбието и моралната си устойчивост, те успяват, макар и при крайно неблагоприятни условия, бедна земя и враждебно местно население, да създадат отново своя си свят, ръководен от усета им за добро и справедливост, който ги дарява с житейска мъдрост и по някаква висша логика въздава всекиму заслуженото. Авторът не се колебае да заеме позиция и да дефинира основни нравствени принципи, влагайки ги в думите на своите герои. Въпреки откровено дидактичния им характер, формулировката на тези принципи е свободна от груба назидателност и звучи напълно естествено, така че реакцията на читателя е като към нещо, което винаги е знаел дълбоко в себе си, но трябвало да му бъде припомнено – онази колективна предпамет, която се носи от народните предания.

Докато четях разказите на Любомир Калудов в съзнанието ми спонтанно се наложи представата за наниз от бисери – заради спокойното им, пестеливо, ненатрапчиво изящество, заради хармоничната им обвързаност, която ги преобразява в малък роман, заради излъчващото се от тях меко, чисто сияние на душевна чистота и благородство. После погледнах за евентуални отзиви в Интернет, за да открия в издателския анонс за книгата определението “шепа съвършени перли, искрящи и в белотата си, и с поразителните си цветови оттенъци, уж едва забележими, а заслепяващи очите.” Съвпадението, което първоначално ме смути и ме накара да се почувствам неловко, почти като поредния изобретател на велосипеда, не ще да е било случайно. Бих си позволила само да направя уговорката, че не заслепяване е ефектът от тези разкази, а проясняване на погледа – най-високата цел, към която се стреми истинската литература.

Георги Йочев “Светлина в чашата” (“Либра Скорп”, 2023)

За автора на “Светлина в чашата” настоящото издание е поредна публикация след сборниците разкази “Като куче пред хоро” (2011), “Смъртен скок и танго” (2014) и “Намръщени веселяци” (2018) и романите “Отвъд хоризонта” (2016), “Човек до теб” (2020) и “Живот без маска” (2021).

Новият му роман представя драматичната история на една любов от първи поглед и за цял живот. Повествованието се води от името на главния герой и създава впечатление на изповед пред неконкретизиран събеседник. Никола, който се самоназовава с прозвището Коко Кахъра, започва своя разказ от етапа на ранното си детство, за да го положи върху значителен период от време, разположен основно в десетилетията на социализма, но и в годините отвъд драматичните събития на 1989 г. Сирак, с детство, лишено дори от най-елементарна обезпеченост, момчето търси възможностите си, преминавайки през училище за трудови резерви, казарма, работа в металургичен завод. В този житейски път болката и тъгата, търсещи излаз към надеждата, се редуват с периоди на подем и радости, които на свой ред се оказват заредени с нови изпитания и сривове.

В центъра на разказа е любовта на Никола и Гергана, започнала от една случайна, но съдбовна среща, незабелязана от момичето, обаче запомнена и съкровено пазена от Никола. Следващата среща, години по-късно, отново случайна, ще даде началото на взаимност, която, в съгласие със сакралната формула “докато смъртта ги раздели”, продължава до внезапния жесток финал. Отношенията между двамата, въпреки силната обич, са напрегнати и заредени с конфликтност. Никола живее с потиснато самочувствие заради работническото си битие, което не удовлетворява духовните му потребности, докато любимата му, рожба на артистично семейство, се оказва щедро онаследена с талант на художник, който й осигурява признание, престиж и чувство за осъщественост. Към така оформящата се драма се прибавят здравословните проблеми с единственото им дете. Като ефикасно противодействие на непрекъснатото напрежение се намесва алкохолът, с който и двамата имат и по-ранен опит. Оттам, всъщност, идва заглавието, “Светлина в чашата” – метафора за измамното просветление, на което Никола и Гери се уповават. Нататък проблемът с детето е решен, но с времето отчуждението расте, настъпва формална раздяла, по време на която всеки от съпрузите преминава през своите си грешки и провали, стига се до критичен момент с Гери, в който Никола изиграва ролята на спасител, тя се връща в общия дом, следва нейна успешна изложба, която ще се окаже връх, но и ненадеен финал на живота й.

Всичко това е разказано с много емоция, с постоянно поддържан висок градус на болезненост и неразрешимост. Със сигурност историята може да събуди съпричастието на емпатийно настроения читател. При една по-аналитична нагласа обаче, начинът, по който е написан романът, се оказва спорен. От една страна, демонстрирана е волята за реалистично повествование с висока степен на достоверност, от друга обаче, намесите на случайността, мислена и назована като съдба, идват вповече – и съдбовната втора среща на Никола и Гери, и едва ли не вълшебното преобразяване на любимата жена от момиче на улицата в преуспяваща художничка, и някак чудодейното разрешаване на проблема с физическия недъг на детето. Недокрай убедителен е и изказът на героя-повествовател, с философските размисли, с позоваване на елитарни автори или с компетентните коментари на произведения на изкуството. Твърде недостоверен е подобен мисловен строй в контекста на описания стил на съществуване, спорадично споменаваното заемане на книги от приятели, няма как да набави нужното обяснение.

Без да познавам останалите публикации на Георги Йочев, съм склонна да мисля, че “Светлина в чашата” е плод на трайна авторова нагласа за произвеждане на т. нар. “жанрова литература”. Изборът е легитимен, защото подобна литература е търсена от мнозина. Тя обаче остава периферна спрямо автентичните творчески търсения.

Мина Кръстева “Книжка Веселушка” (“Кария 2020”, липсва година на издаване)

Книгата на Мина Кръстева “Книжка Веселушка”, назована в подзаглавието като “пиеса-приказка” и илюстрирана с рисунки, е видимо адресирана към детска аудитория. За такава предназначеност говори не само заглавието, но и характерът на рисунките, а също и шрифтът, както и форматът на книжното тяло. Общото впечатление, което се налага, е за качествено издание с привлекателна визия.

Съдържанието на “пиесата-приказка” е настроено към детските възприятия с избора на герои, които представят в антропоморфизиран вариант елементи от ежедневния опит на децата (най-вече от начална училищна възраст) – Книжка Веселушка, Моливчо, Химикалка, Леля Гума, Госпожица Ножица. Обвързването на основните персонажи с ясно заявена нравствена позиция също апелира към детската чувствителност. Фабулата е ясна, конструиран е задължителният за предложената драматургична структура конфликт, в който сили на доброто се сблъскват с агенти на злото, събитията оформят зигзагообразна линия, маркирана от перипетии, която в крайна сметка отвежда към желания хепиенд. Амбициите на изданието обаче отиват отвъд описаната схема – от една страна, защото, според анонса към него, се упоменава, че текстът е предназначен за сценична реализация, от друга, защото самата авторка определя произведението си като “една нова история за вечната битка между светлите и тъмните сили в живота, която съм поднесла по един забавен и приобщаващ децата начин и която ги предизвиква да размишляват и да осъзная, че свободата и истината трябва да се отстояват”.

Същевременно, книгата очевидно е насочена към по-широк читателски кръг, тъй като интригата, върху която се гради сюжетът, реферира и към по-висока степен на социална осъзнатост. Освен за “верни приятелства, опасни предателства и още по-опасни предизвикателства”, както самата авторка определя основното съдържание на своята творба, в нея присъстват и друг тип действия и отношения. В акцията срещу Книжка Веселушка, може лесно да бъдат разпознати основни механизми на тоталитаризма – безусловното инкриминиране на произволно избрана жертва, навичният конформизъм и самосъхранителната пасивност на отделния индивид, в резултат на които той деградира до асоциален наблюдател, доносничеството и сътрудничеството с органите на властта, проявявани най-често като рефлекс на всевластната параноя, но по-обичайно захранвани от битови съображения, между които във водеща позиция се откроява завистта, стимулирана и поощрявана от режима заради възможността субектите й да бъдат използвани като безотказен инструмент за контрол. В светлината на подобна интерпретация въпросът за вероятния читател се усложнява, защото имплицитните по-абстрактни смисли са непосилни за децата, докато за по-възрастните фабулата е твърде предвидима, за да предизвика любопитството им.

Като цяло обаче сполуките са определящи – добре защитената жанрова квалификация, присъствието на драматично напрежение, чудесни попадения, като, например, сцената с боичките-балерини. При по-критичен поглед се забелязват и отделни недомислия – очевидно неловко стои, например, персонажът, означен като Тубата (и в този случай, и при леля Гума по-уместна би била умалителната форма), освен другото и защото съвременните опаковки за лепило, поне като ученическо пособие, са различни. Виждам и известна проблематичност в избора на Моливчо като мъжкият елемент в подсказаната емоционална връзка, защото предвид формалната му характеристика, при определена, съвсем не невероятна нагласа, би могло да породи конфузни асоциации.

От информацията, налична в интернет, разбирам, че авторката има изяви в различни жанрове – поезия, разкази, романи, романизирана биография. Въпреки някои несъмнени качества на “Книжка Вселушка”, склонна съм все пак да мисля, че детската литература не е най-успешният й избор.

Павел Павлов “За родовата памет на село Горно Ябълково” (“Информа Принт” / “Марам”, 2023)

Типичен продукт на краеведската книжнина, изданието на “За родовата памет на село Горно Ябълково” е втора книга, която Павел Павлов посвещава на своето родно място, след “История на село Горно Ябълково – от траките до наши дни”, издадена през 2013 г. Желанието да бъде съхранена паметта за селото и за родовете в него е похвално, още по-респектиращо е постоянството, с което авторът работи за благородната си цел. Добре е подобни книги да бъдат писани, издавани и надеждно включвани в библиотечните каталози, защото живите спомени за едно място, за хората, които са живели или още живеят в него, за местния бит и за конкретни събития, било от колективния живот, било такива, които се отнасят до отделни личности, са извънредно ценни като незаменим източник на информация, чиито приносители по неизбежност ще изчезнат след известно време. Нещо повече, след като още през последните десетилетия на миналия век доверието в “големите наративи” беше решително разколебано, актуалната историография отдава все по-голямо значение на всевъзможни “малки” или “частни” истории. В този смисъл документирането на фактите около което и да е селище е нужно и навременно.

За съжаление, отвъд документалната си стойност, изданието е по-скоро съмнително като реализация. Вижда се, че на автора му липсва професионална квалификация (нямам информация за професията му, но характерът на изложението ми дава основание да предположа любителския характер на книгата). Макар и с привидно логично подредено съдържание, на практика книгата е съставена от очебийно неравностойни текстове, между които дори и собствени поетически опити, посветени на селото, които са спорни като качество. По-интересна и полезна е първата част, където са представени отделни личности с техните професии,

Композицията на втората част, за съжаление, е незащитима. Освен че включените текстове са твърде разнородни и разсейващи (историята на един род от Странджа, стихове, собствени на автора, посветени на представители на рода, сведения за героите от войните, отново съпроводени с авторски стихове, списъци на “младите”, напуснали селото, разделени на групи според образованието, висше или полувисше, песни от селото, родословни дървета на семейства от селото, които създават впечатление за непълнота), съдържанието им е твърде частно, за да предизвика интереса на когото и да е, извън кръга на онези, които по един или друг начин на свързани със село горно Ябълково. Не виждам особен смисъл в поместените списъци, освен жест на внимание към съселяните на автора.

Донякъде съм озадачена от тази недонаправеност на книгата защото отзивите за предходното аналогично издание на автора свидетелстват за значително по-добре обмислено съдържание и за по-уместна композиция на отделните материали.

Неприятно впечатление правят също бедният език и неспазването на книжовния етикет, което е валидно дори и за предговора, предоставен от колега или съмишленик, също автор, от когото по принцип би следвало да се очаква по-голям професионализъм. Освен това, изданието е изпъстрено с правописни и пунктуационни грешки, което допълнително компрометира иначе добрата инициатива.

Максим Момчилов “Вестникът на всички времена” (“Марам” / “Информа Принт”, 2023)

Изданието “Вестникът на всички времена”, представено от Максим Момчилов извън конкурсната програма, е сродно с останалите произведения на документалистиката от тазгодишната продукция. Авторът си е поставил нелеката задача да изгради образа на вестник “Слънчев бряг”, като обобщи огромната многообразна фактология, натрупана през вече повече от шейсетгодишното му съществуване. Гръбнак на книгата е историята на вестника, от първите броеве на “Черноморски глас”, чийто правоприемник е “Слънчев бряг”, до настоящия момент. Проследени са различните заглавия, под които и в чийто формат се е печатало изданието, основните дейци и сътрудници, административните перипетии, през които е преминало, моментите на тържество и признание, но и тези на поражение и безизходица. С амбицията да обхване целия наличен документален материал, съставителят е оформил изданието като своеобразен алманах, в който са обединени разнообразни и разноредни текстове и изображения – от статии, които трасират историческия път на вестника, през поетически творби, обяви и рекламни карета, до продукцията от хумористичните рубрики и годишните календарчета на вестника, а също и свидетелства за обществения резонанс от шейсетгодишния юбилей, но и от предходни кръгли годишнини (поздравителни адреси, отличия и грамоти).

Събран на едно място, целият този богат материал е ценен източник за бъдещи исторически проучвания на извънстоличния български периодичен печат. В собствената си осъщественост книгата е ценна най-вече като гарант, че отпечатаните текстове и снимков материал няма да бъдат разпилени и изгубени (предвидимата съдба на огромна част от архивите, към които българинът по принцип като да не проявява особен респект или загриженост). Можело е съдържанието да бъде комплектувано и структурирано с по-голяма промисленост, важно е за подобни издания да се има предвид, че максимализмът по отношение на подробности и изчерпателност не винаги се оказва продуктивен. Би било по-добре, ако бяха отстранени досадни и злепоставящи грешки (като например злополучното изписване Sik tranzit Gloria mundi) и беше подложено на редакция и корекции въвеждащото “Съпътстващо слово за предговор и послеслов”, което демонстрира обезпокоителна езикова безпомощност, особено предвид оповестената научна квалификация на неговия автор.

На базата на представените дотук анализи и наблюдения върху прозаичните книги от тазгодишния литературен преглед предлагам да бъдат номинирани за награда следните заглавия:

Динко Динков “Богородични морета”
Любомир Калудов “От змей злато”
Иван Сухиванов “Апотеоз на радикалния обрат”

------------