Късопола и неопитомена откъсвам въртележки от градината с илюзии и гоня вятъра.
Градът обичаше дъжда. Очакваше щастливата внезапност, с която изненадва напудрената суета на хората...
Покажи рифовете в морските ми ириси, думите, неприютени в бриза на косите...
все същото речно корито все нова и нова вода понякога идва и живата
повечето сме марии магдалени от Христова гледна точка изначално непорочни безсрамно омърсени несбъднати светци все още
Недовиждала орисницата ми, та отминали цветните води и ме пуснала в черната.
Искам да погледна през прозорците на дърветата. Дървото няма думи, но знае как Бог е подредил душата му.
Познах те, любов – така търсена, зована, мечтана. Нищо, че вън не си толкова лъскава и да е кожата ти леко раздрана.
На Лятото последната въздишка е Август, изнизал си обувките и шляпащ по брега, с усмивка и дъх солен на морски пръски.
Какъв сблъсък, разсеяно, а после отскок и обръщане рязко да видиш досадника. И замира псувнята ти, и макар по-висок, се смаляваш пред нея, и съвсем се забравяш.
