Още е топло, още е лято, но от час там над нас се върти без да спре първото щърково ято.
... Сутрин чайките обличат сребристите си блузи от простора и отлитат. Чайки – скитащи птици.
Кълбета от маслини, конци от илюзия, фонтани от чувства, крясък от лед. Буря от думи, град от съмнения, хаос взривен от барутен ред.
Не зная как и защо ли, намерих в очите ти мойта тъга. Въпроси закапаха чисти и голи и запали във мене нова искра.
Тя идва тихомълком, но красива и във сърцето лумва светлина. Тя идва горда, нагла, дива и в душата влива топлина.
Крайпътен знак, случайна улица, тълпа от хора толкова прозрачни. Дъждът вали и трака като бъклица и толкова са сивкаво-невзрачни.
Спри... почакай... не бързай, поспри се, нека седнем за малко поне... Искам толкоз неща да те питам, отдели ми минутка, две.
Бързо минава времето мое. Бързо връщам се в детството свое. Бързо унасям се в спомени сладки, бързо разплаквам се, тихо ридая.
Душата ми е болна, страдам, не мога с нищо да я утеша. Със спомени завивам я и галя я, опитвам нежно пламъче отново да запаля...
Жар, жар, огнена жар просто не можеш да се надяваш да спре да пали този пожар, лудия август те кара да страдаш.
