Вълните тихо се разбиват във прибоя. Луната ми чертае път в нощта. Аз нося в себе си душа на птица и търся друга, със която да летя.
Сърцето си затворих във бутилка и го изпратих с поща: “По море”. Вълна пое го в своята прегръдка, а Слънце се усмихна от гише: “Небе”.
Една ударена от пръстите ти струна, познала стъпките на бягащите звуци, отвори непрочетената книга и спусна стълбата към низините...
Архангелски звън днес се чува ангелски хор с радост празнува архангелът на войнствата небесни водил битки с дракона нелесни.
Омар Хайям умислено ме гледа, от своя Рубаят във Нишапур и сякаш казва ми, човеко не тъжи, отминалото зад гърба ти, остави го.
Преди да свърши този ден желая да ви разкажа приказка от рая. Не вярвате? Все пак ще се опитам да включа моя стихотворен ритъм...
Не съм от твоя свят, за мъничко дойдох, за час поспрях на твоя праг, докоснах те и отлетях.
Аз те търсих, моя любов! Къде си? Изригват в мене вулкани и чувства дълбоки, неразбрани. ...
Опитах се да бъда себе си, опитах се дори да подражавам, опитах всичко и изгубих себе си, потънах в сивото, и полудявам.
Ден, в който Слънцето по-ярко беше и времето забави своя ход, и цялата Земя сияеше, и всичко в нея шепнеше: любов, любов...
