Златисти нишки изплете зората и пусна ги всички върху листата карамелено цветни остават така аз заплитам ги бързо в мойта коса.
“Билет за един, моля!” “За един ден ли?” “Да.” “Заповядайте, разгледайте на воля.”
Плаче някъде дърво – Голо, обезобразено... И чувам виене отново.
Имало едно време едно момиче. Да, това съм аз. Пътува безспирно тя и никой никога не я спря.
Лалета – цветни сърца, големи и малки, докоснати първи от росна сълза, попивате жадно от първите пролетни капки.
Кой ви праща, сънища чудати и настанява ви до мен? Кой от истините кратки ви превръща в изненада за началото на следващия ден?
Сънищата ми утеха са за изминалите дни в тревога, за годините набързо изживяни и за чувствата, раздадени без воля.
В една капка се събраха и нощта и сълзата, и докоснати от лунен лъч превърнаха се в празнична соната.
Далече съм от теб, Рила планина, а от ручея ти искам жаждата да утоля, да мога с кристалната вода очите си да мия и от свежестта на Рилската река сърцето да наситя.
Петуния уханна, нежна като кадифе, изпълнила си двора с твойте летни цветове.
